Преди да се родя и след смъртта ми

И вторият, който затвори очите на властта пред незаконните деяния на разбойника, бе сам околийският началник господин Медникаров. Аз казах, струва ми се, че господин Медникаров бе личност със сред ни възможности, и всеки ще се запита как успя да изхитри закона, без да накърни високото си обществено положение. Играта бе твърде сложна и опасна за него, но като всяко високопоставено лице и той имаше своите тайни и явни съветници. Явният бе зет му, а тайният — дъщеря му Емилия. Няма да преувелича, ако кажа, че тя бе първата и неосъществена жена дипломат в България, достойна да плете дворцови интриги, да сваля и назначава министри и да обявява войни. За разлика от хубавата Аница, която воюваше за чичо Мартин със стародавното търпение на Пенелопа, Емилия разчистваше пътя си към него чрез властта на баща си, а както ще видим по-късно, и чрез властта на цялата държава. Всички се учудваха как при всичката си хубост, ум и блестящо положение бе станала годеница на едно вехто даскалче и никой не подозираше, че тя няма и намерение да става негова жена. Единствен от целия град знаеше Иванчо Кутийката. Още при първия им «интимен разговор» Емилия разкри собствените му въжделения и начерта бъдещата му кариера така подробно и ясно, че той бе поласкан и удивен от нейната прозорливост. За брак, разбира се, не стана и дума. След този разговор двамата се срещаха да уточняват плановете си за действие, привързаха се един към друг посвоему, както се привързват съзаклятниците, и това именно караше обществото да им се възхищава. Когато планът им бе напълно готов, Иванчо Кутийката отиде при чичо Мартин.

Чичо Мартин го очакваше с известно нетърпение и любопитство не толкова да узнае целта на неговото посещение, колкото да потвърди собствената си увереност, че властта рано или късно сама ще дойде при него да му подаде ръка. Това побратимяване му даваше възможност да хване властта за юздата и да я язди, както си иска — заветна мечта не само на един разбойник, а, струва ми се, и на всяка личност. Иванчо Кутийката твърдеше, че преговаря от името на околийския началник, но чичо Мартин не можеше да се освободи от чувството, че и Емилия има пръст в играта. Спомни си как го бе изпратила с файтона далече извън града и на раздяла през пустото и тъжно поле бе паднала в краката му. Тогава му стана някак страшно и сърцето му потръпна от хлад, а сега, щом Кутийката тръгна да си отива, чичо Мартин го изчака да се отдалечи на стотина метра, вдигна карабината и стреля в гърба му. Онзи спря, опипа рамото си и се върна при него. Впрочем ето няколко думи за тяхната съдбоносна среща.

Иванчо Кутийката пристигна с каруца в селото, където бе отседнал чичо Мартин, и поиска да се срещне е него. Селянинът, който служеше за връзка между двамата, изведе госта на полето, посочи му мястото на срещата и се върна. Чичо Мартин не допускаше, че хората на околийския началник ще му устроят клопка посред бял ден, и все пак определи мястото на срещата до една дива круша, която стърчеше сред голото и утъпкано стърнище. Наблизо имаше купчина храсти и там с оръжие в ръце бяха залегнали неговите верни другари. Иванчо Кутийката тръгна през стърнището като парламентьор и макар да нямаше превръзка на очите, стъпваше някак слепешката, препъваше се в синорите и не поглеждаше настрани. Едва сега го обзе съмнение, че е предприел безсмислена и опасна авантюра. Привидният му годеж с дъщерята на околийския началник, нейната интрига, безпримерната й страст да се добере до един мъж с всички средства — всичко това му се стори страшна игра, на която бе станал жертва. Дали Емилия не бе дала идея на разбойника да го задържи и така да задължи баща си да откупва своя зет? Околийският началник можеше спокойно да го пожертва, още повече че зетят му бе натрапен и трябваше да полага излишни усилия и средства да го прави блестяща партия. От друга страна, разбойникът щеше да го използва, както намери за добре, или поне да го има в раницата си като неприкосновен запас, та да го изяде, когато му дойде времето. Това време ще дойде рано или късно, защото един разбойник, колкото и да е ловък, непременно ще попадне в лапите на властта. Кутийката не искаше да сподели тази участ и подложи на велико съмнение всичките си комбинации, така търпеливо и умно обмислени с Емилия, а най-вече се усъмни в нейното безкористно съзаклятничество.

Чичо Мартин забеляза неговото смущение и понеже не му липсваше дипломатически такт, посрещна го с чистосърдечна усмивка и дружелюбно го потупа по рамото. Но както и да се стараеше да го предразположи, Иванчо Кутийката се държеше като извънреден посланик, дошъл да предаде акредитивните си писма, стоеше прав и не се сещаше дори да се представи.

— Моля, седнете и не забравяйте, че сте скъп мой гост! — чичо Мартин добави, че срещата им, колкото и да е приятна, трябваше да стане тук, сред полето, и че обстоятелствата налагат така.