Преди да се родя и след смъртта ми

Тук чичо Мартин прекъсна мислите си, защото видя един мъж да тича насреща му, тъй че можем най-после да си отдъхнем от философската му тирада, да я пропуснем покрай ушите си или, в най-добрия случай, да я удостоим с нашето снизхождение. Той обичаше да философства открай време, но само пред себе си, и то като всеки полуинтелигент, клъвнал оттук-оттам по някоя чужда мисъл и преди всичко поучен от собствения си житейски опит. Житейският му опит бе твърде богат, но вместо да го осени мъдрост, немилостиво го изправи пред горчивата истина, че животът има непоправим фабричен дефект. Ако все пак се заслушаме в думите му, ще открием, че въпреки привидното си и весело равнодушие вътрешно той се терзаеше от мъчителните въпроси на живота. По негово време, когато светът се перчеше с безспорните си научни постижения и ценности, не бе модно човек да прави достояние съмненията си относно същия този свят, най-малкото за да не изглежда като сантиментален бърборко. Затова той остана верен на житейския си принцип «Напред към неизвестното» (а може би и към непозволеното), за да намери отговор на някои въпроси по пътя на личния си опит. Като го познавам донейде, аз обаче допускам, че в случая той се шегуваше с философията, както изобщо обичаше да се шегува с много сериозни неща и преди всичко със собствената си особа. Шегуваше се и се подиграваше, когато очакваше куршум из засада, и неясните му съждения, изречени в минута на крайна възбуда, не бяха може би нищо друго освен едно изпитано средство да обуздае и прикрие страха си. Но, от друга страна, да се подиграваш на философията, значи наистина да философстваш, както бе казал един умен човек от миналото столетие, тъй че този парадокс именно може да придаде известна стойност на обърканите му разсъждения. Аз от своя страна съжалявам, че по онова време не бях минал в отвъдния свят, та да му се притека на помощ и да му спестя тези главоблъсканици, едновременно мъчителни, необичайни, ако не и недостойни за един полуинтелигентен човек като него.

3.

Господин Медникаров продължаваше да се чувства като овчар, който е отворил кошарата си за вълка не да го примами и убие, а за да му поднесе най-тлъстата си овца. Но дали вълкът ще се задоволи с една овца, или, какъвто му е нравът, няма да издави половината от стадото? — мислеше той, докато стоеше в една тъмна стая и очакваше госта, файтонът отмина по улицата, а гостът все още не се виждаше. Едва след няколко минути на пясъчната пътека се появи неясният силует на мъж, който вървеше много бавно, навеждаше се към цветята и пак тръгваше напред. Подкупил е хората ми, като две и две, иначе няма да се шляе така спокойно из двора ми да го види целият град, ами ще се вмъкне през задния двор, и то по късна доба, каза си господин Медникаров и реши да даде уречения знак на хората си в мазето. «Ще им заповядам да го обискират, да видим дали ще изпълнят заповедта ми.» Но вместо да тропне три пъти по пода, той извика «ами сега!» и се втурна презглава към съседната стая.

В нашия край, известен с прословутото си гостоприемство, казват, че за домакин, който уважава себе си, не е достойно да излезе от къщи да посрещне госта си, а по-достойно е да го приеме вътре. Както знаем, господин Медникаров уважаваше себе си малко повече, отколкото бе необходимо, но това не му попречи да пренебрегне горното правило и да се втурне презглава към стаята на жена си. Предупреди я да се приготви както трябва за случая и изскочи навън, кажи-речи с отворени обятия да посрещне госта. Госпожа Недка награби един наръч дрехи от гардероба и се качи горе при Емилия да я предупреди, че у тях идва някакъв голям началник от София или даже някакъв министър. Това й съобщи съпругът й, това съобщи и тя на дъщеря си, като трепереше от глава до пети и не знаеше ни какво да облече, ни как да го облече. Емилия не прояви никакво безпокойство от внезапното пристигане на такъв висок гост и вместо да се погрижи за външността си, седна на леглото и закри усмивката си с ръце.