Преди да се родя и след смъртта ми

Един древен пръч, който минава за един от най-умните на този свят, твърди, че душата презира тялото и бяга от него, защото иска да остане сама със себе си. Тялото смущавало душата и не й позволявало да постигне истинското познание. Истинското познание се постигало само чрез смъртта. Тя била лек против злините, които сами си причиняваме, а природата не желаела да страдаме непрекъснато и пр. Божествена мисъл, не може да се отрече! Само тази мисъл може наистина да нареди стария пръч до най-умните мъже. Защото е искрен. Земното не го удовлетворява, не може да проумее гатанката преумният мъж. Само че ние никак не успяхме да се въодушевим от тази възвишена идея и да я приемем. Не че не я разбираме, напротив, смеем да заявим, че въпреки пълното си невежество и духовна нищета великолепно я разбираме и даже я приветстваме, защото може и да е самата вечна световна истина. Ала нашето същество въпреки това не я приема. Някак си не можем да повярваме, че тялото причинява злините на духа и че всичко е „отвъд“. Нещо повече, ще се осмелим да заявим, че ако сме ненавиждали и презирали нещо, то е нашият собствен дух. Защото той именно ни е причинявал истинските злини. Когато се отдаваме на простите телесни желания, ние се чувстваме чисти, силни и добри, не оскърбяваме нито себе си, нито другите, животът ни е вкусен като хляб и ние го ядем, без да питаме от какво и как е направен. Да се почешеш, дето те сърби, какво малко, но истинско удоволствие! А какво става, когато те засърби духът и речеш да го почешеш? Вместо удоволствие — страдание, къде-къде по-тежко и неизлечимо от телесното. Да си почешеш духа, значи да нагазиш в тъмните лабиринти на неразрешимите въпроси и да станеш смешен, защото знаеш, че хиляди преди теб и хиляди по-умни от теб са се погубвали съвсем напразно в тези лабиринти. А ти, макар да съзнаваш духовното си безсилие, запленен от въображението и любопитството си, нагазваш като слепец в неизвестното, тъмното и мъчителното и колкото повече затъваш, толкова по-упорито и отчаяно вървиш към дълбокото. Духът, този подстрекател и интригант, те хваща за носа и най-любезно ти казва: „Ела да видиш нещо интересно, ела само за минутка да погледнеш!“ И няма да те заведе на полето да поработиш, да речем, или да се поразходиш на чист въздух, та като се върнеш у дома, да се нахраниш с вълчи апетит и да заспиш, а както Вергилий развежда Данте из кръговете на ада, така и той те върти из кръговете на съмнението и страха, на подлостта и суетата, на лъжата и властолюбието, на загадъчното и неизвестното. Играе си с теб, както си иска, и те кара да се мислиш ту за Дон Кихот, ту за Хамлет, ту пък за Мефистофел или пък, което е най-смешното, и за тримата едновременно. Та кой ни причинява злините, кой ни внушава недостойни и скверни желания? Ръката ли ще се вдигне сама да убие, да фалшифицира документи, да издевателства, да напада из засада, да лъжесвидетелства, ако духът не я подбужда към действие? („Душата ми го иска!“…) Мнозина от вас, господа философи, мислители и прочие, се стремите само към умирането и смъртта. Учите ни да я приемаме с безразличие и дори с радост, съветвате ни да не се смятаме за блажени, преди да сме умрели и преди да са ни погребали. Ала никой от вас не е посегнал доброволно на живота си освен по външна принуда или умопомрачение. Въпреки това обявявате умирачката за природна необходимост и хармония. Та не е ли това робска мъдрост, питат ви ваши колеги, не е ли коленопреклонство пред природата, лицемерие пред страстното желание на човека да живее по-дълго, отколкото му е дадено? Защо трябва да се прекланяме пред слепия гений, само затова ли, че е по-силен от нас? И отговарят вашите колеги, че отвъд няма нищо, а всичко е тук. А ние от своя страна питаме например кой е по-важен: инстинктът за живот или неговият смисъл? Ето докъде опира всичко. Моя милост, признавам, веднъж мисли така, други път — онака. Имам си доводи против едното и другото. И никой от вас, господа философи, не може да ми каже защо е така, а не иначе. Никой от вас не е дал всевалидна истина за света и няма да я даде. Вие самите стоите пред голямата неизвестност. Ето какво се осмелявам да ви кажа сега, когато стоя може би на ръба между живота и смъртта. Ще се осмеля да добавя още, че на всичко отгоре не сте и особено умни. Всеки от вас смята собствената си мъдрост за единствено правилна, но кой пък умен човек ще седне да уважава себе си толкова много и да се бие в гърдите? Вие натрапвате своите „истини“ на хората, узурпирате мислите им, внушавате им чувство за умствена малоценност до такава степен, че ако някой се опита да мисли със свой ум, презрително го наричате философстващ. Е, моя милост пък обича да философства. На този свят все още има една свобода — човек да си мисли нещо и никой да не може да го узнае. Кой ще ми отнеме правото да си задавам простите, но извечни въпроси: „Какъв е смисълът на живота ми, защо живея така, а не иначе, защо се раждам и умирам?“ Не мога да се обоснова с учена терминология и отвлечени понятия, пък не ми е и нужно. То се знае, ще се заплета като петел в кълчища, щом река да се изразя публично, ще изпадна в противоречия, за което ще ме вземат за глупав. Само че на кого е най-присъщо объркването и противоречивостта, ако не на учените философи? Те си изграждат „системи“ и в това е тяхното предимство, но каква е ползата от системите? Системно умуване, ето каква е ползата. Защото всеки противоречи на другия и отрича системата му. Всеки се смята за благодетел на човечеството и предлага свой ключ за разбирането на света, а като отвориш и влезеш, намираш само дълбокоумни фрази, формули и системи. А защо да не е обратното, защо например всеки човек да…»