Преди да се родя и след смъртта ми

Поговорката казва, че българинът, щом се сдобие с пари, бърза да ги хвърли на камък, а нашите момчета бяха българи с изключение на циганина Аптараман. Благородната им професия обаче не позволяваше да се заселят на едно място и да строят къщи и те започнаха да страдат от строителна треска. Никой от тях не бе притежавал недвижим имот и чичо Мартин виждаше, че мечтаят да турят нейде камък върху камък, за да покажат нагледно поне част от своето богатство. И понеже нямаше как другояче да удовлетвори желанието им да имат свой кът, чичо Мартин реши да построи една обща къща, която нарече с непознатото по онова време, но внушително име резиденция. (Не ми е удобно да отбележа даже в скоби, че и резиденциите по нашата земя са добруджанско изобретение.) Тя бе построена на общи начала в гъстата дъбова гора, на около час и половина от града, до един извор, от който изградиха чешма с четири чучура. Резиденцията не блестеше с архитектурен стил, но пък приютяваше собствениците като родна къща, където можеха да разполагат със самостоятелна стая, да играят карти, да посрещат гости и главно да размишляват спокойно за смисъла на живота. След години, когато хората от нашия край си спомняха за резиденцията и искаха да изтъкнат ролята, която бе играла в живота на разбойниците, казваха многозначително: «Да знаят да говорят тези порутени стени!» Останките от стените несъмнено знаеха много неща, ала не можеха да ги разкажат, та с тази работа ще се заема аз, когато му дойде ред.

Много други събития се случиха, след като Иванчо Кутийката се предаде доброволно в плен на разбойниците, но най-важното си остава срещата на високо равнище, която се състоя между чичо Мартин и околийския началник господин Медникаров. Като знаем каква дипломатическа подготовка е необходима за осъществяването на една такава среща, не можем да не се изненадаме от бързината и лекотата, с която бе осъществена срещата между двамата върли врагове. В една приятна есенна вечер чичо Мартин се качи на закрития файтон, който го очакваше в покрайнината на града, и след десет минути пристигна в дома на околийския началник. Господин Медникаров бе решил да преговаря за «освобождаването» на зетя си само няколко минути и след това да излезе някъде по служба. По този начин смяташе да се възползва от народната мъдрост за сития вълк и цялото агне, като приеме разбойника, и в същото време да си осигури алиби (ако срещата стане известна на обществото) и да разпространи мълвата, че разбойникът се е промъкнал у дома му в негово отсъствие. Както бяхме го определили в началото на нашия разказ с израза на Тацит, той бе среден подлец, т.е. най-удобен подлец, но сега трябва да признаем с известна изненада, че с времето бе придобил чувства и склонности над средното ниво. Страхът да не накърнят интересите си прави от средните подлеци кадърни подлеци. Когато файтонът спря пред портата му, господин околийският началник се усъмни за последен път в своя зет и си даде сметка на какво хоро го бе подлъгало да се хване даскалчето, как бе успяло да премине на страната на разбойниците с негова благословия и как си бе отмъстило с плебейска жестокост, задето го бяха приели така снизходително в едно порядъчно семейство. Намеренията на чичо Мартин не му бяха напълно ясни, та още по обед бе скрил в мазето неколцина от ония полицаи, на които неотдавна обещаваше повишения и награди, ако уловят разбойника или го убият. Най-напред посочи друго място на срещата, но се сети, че разбойникът може да го уличи в съучастие, като повика свидетели от властта или хора от опозиционните партии. Да се откаже от срещата, бе също така опасно, защото пък Иванчо Кутийката можеше да го разобличи пред обществото, за да докаже, че не е шпионин на тъста си, а негов враг. Така в края на краищата най-сигурно място за срещата се оказа собственият му дом. В случай на неприятни последици обществото щеше да повярва, че е нападнат коварно по «бели гащи», и да оправдае мерките му за отбрана. Да, но в този дом само преди няколко години разбойникът бе прекарал в спалнята на дъщеря му цели две денонощия, а той, най-могъщият човек в околията, опустоши от злоба и безсилие кухненските си прибори като последен хулиган, размахваше пистолета си, но не посмя да стреля даже в тавана на кухнята.