Прелестни създания

Ако имаше пълнолуние, щях да видя лицето му. Но луната я нямаше, не и сега, и единствената светлина, идваща от огъня, все още беше замръзнала. Небето беше празно, абсолютно черно. Там нямаше нищо. Тази нощ бях загубила всичко.

Заплаках, докато вече не можех и да дишам. Пръстите ми се изплъзнаха от неговите. Знаех, че вече никога не ще усетя допира им до косата си.

Итън.

Исках да извикам името му, въпреки че никой нямаше да ме чуе, но не ми беше останала сила. Не ми беше останало нищо, освен тези думи. Спомних си ги — думите от виденията. Спомних си всяка една от тях.

„Кръв от сърцето ми.
Живот на живота ми.
Плът от плътта ми.
Душа на душата ми.“

— Не го прави, Лена Дюшан. Не се забърквай с тази „Книга на луните“, не ни докарвай отново целия този мрак. — Отворих очи. Ама стоеше до мен, сред пламъците. Светът около нас все още не помръдваше.

Погледнах я.

— Великите ли направиха това?

— Не, дете. Заслугата си е твоя. Великите само ми помогнаха да дойда при теб.

— Как бих могла да го направя?

Ама седна до мен в калната пръст.

— Все още не осъзнаваш на какво си способна, нали? Поне за това Мелхизедек се оказа прав.

— Ама, за какво говориш?

— Все повтарях на Итън, че някой ден ще направи дупка в небето. Но трябва да призная, че не той, а ти я направи.

Опитах се да изтрия сълзите от лицето си, но те продължаваха да извират. Когато стигнаха до устните ми, усетих, че имат вкус на сажди.

— Аз… аз Мрак ли съм?

— Все още не, не и сега.

— Светлина ли съм?

— Не. Не мога да кажа, че си… Все още не.

Погледнах към небето. Пушекът закриваше всичко — дърветата, небето… Там, където трябваше да бъдат луната и звездите, имаше само плътно черно нищо. Пепел и огън, и дим, и нищо.

— Ама…

— Да?

— Къде е луната?

— Ако ти не знаеш, дъще, аз определено няма как да знам. В един миг стоях и гледах към твоята Шестнайсета луна. И ти също стоеше там и гледаше нагоре към звездите, сякаш само Бог в небесата би могъл да ти помогне, с вдигнати нагоре ръце, все едно държеше самото небе. И после… нищо. Само това.

— Ами Призоваването?

Ама спря за малко, за да помисли.

— Ами не знам какво става, когато няма луна в полунощ на рождения ден на чародеец, на шестнайсетата му година. Досега такова нещо не се е случвало, поне доколкото ми е известно. Както ми се струва, ако няма Шестнайсета луна, май няма да има и Призоваване.

Би трябвало да почувствам, облекчение, радост, объркване… Но изпитвах само болка.

— Значи… свърши?