Прелестни създания

— Не разбираш. Не искам да правиш нищо, освен това, което влиза в задълженията на библиотекаря на чародейската библиотека.

— Какво?

Погледнах я многозначително.

— Искам да доставиш една книга в „Рейвънуд“. — Наведох се, протегнах се към една от купчините с книги на пода и взех първата попаднала ми под ръка книга. „Пълен справочник на отровните билки и заклинания“.

Мариан още не схващаше.

— Тази нощ?!

— Да, тази нощ. Точно сега. Макон ме помоли да му я донеса лично. Преди полунощ.

— Библиотекарят е единственият смъртен, който знае къде се намират тунелите за чародейската библиотека. — Мариан ме погледна лукаво и взе книгата от ръката ми. — Май това съм аз. Какъв късмет, нали?

* * *

С Линк последвахме Мариан през лъкатушещите тунели на „Lunae libri“. В началото броях дъбовите врати, през които минавахме, но след шестнайсетата спрях. Тунелите бяха като лабиринт, всеки беше абсолютно различен от другите. Имаше много ниски проходи, през които с мъка пълзяхме, и високи коридори, които като че ли изобщо нямаха таван. Това буквално беше друг свят. Някои пасажи бяха съвсем груби, без никаква украса по простата зидария, други бяха по-скоро като вестибюл в замък или музей — с гоблени и древни карти в рамки и с маслени картини по стените. При други обстоятелства щях да спра, за да прочета какво пише на месинговите табелки под портретите. Може би бяха прочути чародейци, кой знае. Единственото общо между всички тунели беше миризмата на пръст и някакво друго, по-различно време. Не мислех, че времето може да мирише, но явно можеше. Не помнех и колко пъти Мариан извади ключа във формата на полумесец, магическия ключ, който носеше на кръста си, за да отваря безбройните врати.

След цяла вечност — поне така ми се стори — най-накрая стигнахме до вратата, която ни трябваше. Факлите ни почти бяха изгаснали и се наложи да вдигна много високо моята, за да прочета надписа „ИМЕНИЕ РЕЙВЪНУД“, издълбан на вертикалните дъски. Мариан пъхна и завъртя ключа полумесец в последната желязна ключалка и вратата се отвори. Изтърканите стълби ни отведоха нагоре в къщата и по тавана над главите ни познах, че се намираме на първия етаж.

Обърнах се към Мариан.

— Благодаря ти, лельо Мариан. — Протегнах ръка за книгата. — Ще я дам на Макон.

— Не бързай толкова. Не мисля, че съм видяла библиотечната карта с твоето име, Итън Уейт. — Намигна ми. — Ще доставя книгата сама.

Погледнах часовника си. Все още беше 11:45. Как беше възможно?

— Как може все още да е същият час, в който дойдохме при „Lunae libri“?

— Лунно време. Вие, деца, никога не слушате. Тук долу нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Линк и Мариан ме последваха нагоре по стълбите и в предния салон. „Рейвънуд“ изглеждаше точно така, както го бях видял за последно — с парчетата торта по чиниите, с чашите чай и с купчината — неотворени подаръци.

— Лельо Дел! Рийс! Бабо! Ехо? Къде сте? — изкрещях аз и само след секунда те се показаха. Леля Дел беше застанала на стълбището с вдигната над главата лампа, сякаш се готвеше да удари натрапника. Баба стоеше на прага, прегърнала Риан в опит да я защити от евентуалния враг. Рийс се криеше под стълбището, размахвайки ножа, с който разрязваха тортата.

Всички започнаха да говорят едновременно.

— Мариан! Итън! Толкова се притеснявахме. Лена изчезна и когато чухме камбаната от Тунелите, помислихме, че е…

— Видяхте ли я? Тя тук ли е?

— Видяхте ли Лена? Когато Макон не се върна, толкова се уплашихме…

— И Ларкин. Тя не го е наранила, нали?

Погледнах невярващо към тях, взех лампата от ръцете на леля Дел и я подадох на Линк.

— Лампа? Наистина ли мислехте, че ще се спасите с една лампа?

Леля Дел сви рамене.

— Баркли отиде на тавана да Преобрази някои стари корнизи и части от старата украса за Слънцестоенето в оръжия. Само лампата ми беше под ръка.

Приближих се до Риан и приклекнах на пода до нея. Нямаше много време. Около четиринайсет минути, за да бъда по-точен.

— Риан. Спомняш ли си, когато ми беше зле и ти ми помогна? Трябва да дойдеш с мен веднага, там навън, в „Грийнбриър“. Чичо Макон падна — и той, и Бу пострадаха.

Риан изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

— И Бу ли е ранен?

Линк се прокашля неловко зад мен.

— И майка ми. Човече, знам, че е досадна и всичко останало, но може ли… може ли да помогне и на майка ми?

— И на майката на Линк.

Баба им бутна Риан зад гърба си, потупвайки я по бузата. Облече жилетката си и приглади полата си.

— Хайде, да вървим тогава. С Дел ще се справим. Рийс, остани тук със сестра си. Кажи на баща си къде отиваме.

— Бабо, имаме нужда от Риан.

— Тази нощ аз съм Риан, Итън. — Тя вдиша чантата си.

— Няма да тръгна оттук без Риан — настоях твърдо. Беше заложено прекалено много, за да проявявам добро възпитание.

— Не можем да заведем там Непризовано дете. Не и на Шестнайсетата луна. Може да умре. — Рийс ме погледна сякаш бях идиот. Отново бях изхвърлен от чародейската дружинка.

Леля Дел ме хвана успокоително за ръката.