Прелестни създания

— Това, което се случва, истина ли е?

Да помисля. Трябва да помисля. Бях сам. Тази нощ „Рейвънуд“ беше истинска крепост. Никой не можеше да проникне вътре, поне не и смъртен, а не можех да предам Лена. Обадих се по телефона на единствения човек, който според мен нямаше да има проблем да се забърка с двама тъмни чародейци и един кървав Инкуб по средата на свръхестествен ураган. Човек, който донякъде също беше такова свръхестествено природно бедствие. Ама.

Телефонът звънеше, но никой не отговаряше от другата страна.

Няма никой. Ама сигурно още е при баща ми.

11:30. Имаше само още един човек, който можеше да ми помогне, но това си беше изстрел напосоки. Звъннах в библиотеката.

И Мариан не е там. Тя щеше да знае какво да правим. Какво става, по дяволите! Тя никога не напуска тази библиотека, дори след края на работното време.

Линк продължаваше да крачи нервно около мен.

— Естествено, че нищо не е отворено! Виж колко е часът. А и е празник. Битката при Хъни Хил, помниш ли? Може би просто трябва да слезем до безопасната зона и да потърсим парамедиците.

Погледнах към него, имах чувството, че бях ударен от мълния.

— Празник е. И нищо не е отворено — повторих след него.

— А-ха. Тъкмо го казах. Какво ще правим? — Линк изглеждаше напълно отчаян.

— Линк, ти си гений.

— Знам, човече, но това как ще ни помогне!

— Къде е Бричката?

— Не е далече.

Линк запали двигателя. Бричката се задави, както обикновено, но потегли. „Холи Ролерс“ продължаваха да забиват на сцената, но този път звучаха доста зле. Ридли, момиче, трябваше да поработиш по-сериозно върху тоя номер с масовата хипноза.

Линк подкара колата по чакълестия път и после ме погледна.

— Къде отиваме?

— В библиотеката.

— Но нали е затворена?

— Другата библиотека.

Линк кимна, все едно е разбрал, въпреки че не беше. Но той би тръгнал с мен така или иначе, точно както в добрите стари времена. Бричката пълзеше по изронения път, като че ли бе понеделник сутрин и ние закъснявахме за училище. Само дето не беше.

Часовникът не лъжеше. 11:40.

Когато спряхме пред сградата на Историческото общество, Линк дори не се опита да разбере. Изхвърчах от колата, преди още той да спре диска на „Холи Ролерс“. Успя да ме настигне едва когато завивах зад ъгъла в мрака зад втората най-стара сграда в Гатлин.

— Това не е библиотеката.

— Прав си.

— Това е ДАР.

— Вярно.

— Който ти мразиш.

— А-ха.

— Майка ми идва тук всеки ден.

— Точно така.

— Пич, какво правим на това място?

Пристъпих към решетката и пъхнах ръката си през нея. Тя премина през метала — поне през това, което приличаше на метал. Отстрани изглеждаше все едно ръката ми е ампутирана до китката. Линк ме сграбчи.

— Човече, Ридли сигурно е сложила нещо в питието ми. Защото, кълна се, ръката ти… видях как ръката ти… Забрави, явно халюцинирам.

Издърпах ръката си и размърдах пръстите си пред лицето му.

— Линк, след всичко, което видя тази нощ, сега ли реши, че халюцинираш? — Проверих колко е часът. 11:45. — Нямам време да ти обяснявам, но оттук нататък ще става още по-странно, да знаеш. Ще слезем долу в библиотеката, но тя не е обикновена библиотека. Може да ти дойде в повече, затова няма проблем, ако искаш да ме изчакаш в колата. — Линк се опитваше да схване какво му казвам, което не беше лесно, защото говорех адски бързо. — Идваш ли?

Той погледна към решетката. Без да каже и дума, пъхна ръката си вътре. Тя изчезна до лакътя му.

Явно идваше.

* * *

Минахме през прага и погледнахме към старите каменни стълби.

— Хайде. Трябва да вземем книгата.

Линк се изсмя нервно, докато вървеше след мен.

— Да вземем книгата? От библиотеката?

Факлите се запалиха от само себе си, докато слизахме към мрака. Взех една от металното й гнездо и я подадох на Линк. Грабнах друга и тичешком се запътих надолу. Факлите пламваха една по една, докато стъпихме в центъра на помещението. Колоните се откроиха в сумрака, думите „DOMUS LUNAE LIBRI“ се появиха в сянката на входната стена, където ги бях видял и предишния път.

— Лельо Мариан! Тук ли си?

Тя ме потупа по рамото зад гърба ми. Подскочих от изненада и за малко да се стоваря върху Линк. Той изпищя и изпусна факлата си. Стъпках пламъците, за да не се разпространи огънят.

— Божичко, д-р Ашкрофт! Изкарахте ми ангелите. Честно, за малко да се изпусна.

— Съжалявам, Уесли. Итън, да не си си загубил ума? Или си забравил коя е майката на това бедно момче?

— Мисис Линкълн е в безсъзнание, Лена е в опасност, Макон пострада тежко. Трябва да вляза в „Рейвънуд“, но не мога, а не намерих и Ама. Налага се да мина през тунелите.

Отново бях станал малко момче. Говорех на Мариан, но сякаш исках помощ от мама.

— Не мога да направя нищо. Не мога да ти помогна. По един или друг начин Призоваването ще стане тази нощ. Не мога да спра часовника. Не мога да спася Макон или майката на Уесли, или когото и да е друг. Нямам право да се намесвам. — Погледна към Линк. — Съжалявам за майка ти, Уесли. Наистина.

Линк изглеждаше напълно отчаян. Аз тръснах глава и връчих на Мариан най-близката факла от стената.