Прелестни създания

Зяпах в тавана, боядисан в синьо, за да отблъсква дивите пчели да не правят гнезда по дъските. Какво ставаше с мен?

От месеци сънувах този сън. Или май трябваше да кажа „кошмар“. Въпреки че не можех да си го спомня целия, онова, което оставаше в съзнанието ми, винаги беше една и също. Момичето падаше. Аз падах. Трябваше да я задържа, но не можех. Ако я пуснех, с нея щеше да се случи нещо ужасно. Но точно за това ставаше дума. Не можех да я пусна. Не можех да я загубя. Сякаш бях влюбен, въпреки че не я познавах. Нещо като любов преди първия поглед.

Което беше напълно откачено, защото тя беше просто момиче от един сън. Дори не знаех как изглежда. Сънувах този сън от месеци, но през цялото време нито веднъж не видях лицето й, или пък не можех да си го спомня. Знаех само, че всеки път, когато я загубех, се чувствах много гадно, сякаш се разболявах. Тя се изплъзваше между пръстите ми и стомахът ми се обръщаше — същото усещане, което човек изпитва, когато се вози на влакче в увеселителен парк и то внезапно подскочи нагоре, а после пропадне надолу.

Пеперуди в стомаха. Толкова клиширана метафора. Звучеше ми направо противно, също като пчели убийци.

Може би я бях загубил, а може би се нуждаех от душ. Слушалките на айпода бяха още около врата ми и когато погледнах към екрана му, видях, че там беше изписано заглавието на някаква непозната песен.

„Шестнайсет луни“.

Какво пък беше това? Пуснах я. Мелодията беше завладяваща. Не можех да кажа кой пее, но ми се струваше, че съм чувал гласа и преди.

„Шестнайсет луни, шестнайсет години,
шестнайсет най-страшни кошмара…
Шестнайсет пъти плача в съня ти,
а ти пропадаш в години камара…“

Песента беше мрачна, леко зловеща и почти ме хипнотизира.

— Итън Лоусън Уейт! — Гласът на Ама беше толкова мощен, че се чуваше дори през слушалките.

Спрях песента, станах от леглото и отметнах назад завивките. Чаршафът ми изглеждаше така, сякаш беше пълен с пясък, но аз знаех истината.

Това беше мръсотия. Под ноктите на пръстите си също имах черна гадост — кал. Точно както беше последният път в съня ми.

Събрах чаршафа и го натъпках в коша с мръсните дрехи под пропития с пот пуловер, с който бях тренирал вчера. Влязох под душа и търках упорито ръцете си, докато и последните черни остатъци от съня ми изчезнаха в канала. Щом не мислех за това, то не се беше случвало. Такъв беше подходът ми към повечето неща през последните месеци.

Само че номерът не работеше, когато се отнасяше до нея. Нищо не можех да направя. Постоянно мислех за момичето, постоянно се връщах към този сън, макар да не можех да го разбера. Та това е моята тайна, всичко, което може да се каже за мен. Бях на шестнайсет години, влюбен в момиче, което не съществуваше, и бавно, но сигурно полудявах.

Можех да накарам калта по пръстите си да изчезне, но колкото и упорито да се стараех, не можех да принудя сърцето си да спре да бие учестено. И въпреки миризмата на сапуна „Айвъри“ и шампоана „Стоп енд Шоп“2, все още усещах нейното ухание. Почти неуловимо, но знаех, че е тук.

Лимони и розмарин.

Слязох на долния етаж. Знаех до най-малката подробност как щеше да протече сутринта, но в този момент това не ме дразнеше, а дори ме успокояваше. Както всеки ден Ама постави на масата все същата стара китайска чиния в синьо и бяло — майка ми я наричаше „драконовия порцелан“ — пълна с пържени яйца, бекон и препечени филийки, намазани с масло. Ама е нашата икономка, но ми е по-скоро като баба, с изключение на това, че е по-умна и по-свадлива, отколкото би трябвало да бъде една баба. На практика тя ме отгледа и смята за своя лична отговорност да ме накара да раста още и още, въпреки че вече съм метър осемдесет и девет. Тази сутрин се чувствах необичайно гладен, като че ли не бях ял цяла седмица. Натъпках се почти наведнъж с яйце и две парчета бекон и веднага ми стана по-добре. Ухилих се на Ама с пълна уста.

— Не ми се карай, Ама. И без това ми е тъпо, че трябва да тръгвам на училище.

Тя постави с трясък на масата пред мен гигантска чаша с портокалов сок и друга, още по-голяма, с мляко — необезмаслено мляко, единствения вид, който пием тук.

— Нямаме ли шоколадово? — Пия го така, както някои хора пият „Кока-Кола“ или кафе. Дори рано сутрин винаги си търся поредната захарна доза от моя наркотик.

— С.В.И.К.В.А.Й. — Ама обича да решава кръстословици — колкото по-големи, толкова по-добре — и произнася думите така, сякаш в момента ги попълва в празните квадратчета. Толкова натъртва на всяка буква, че тя се забива като с чук в главата ми. — Стига си мрънкал, момченце. И да не ти е хрумнало да си подадеш главата навън, без да си изпил цялото мляко!

— Слушам, сър!

— Виждам, че вече си се облякъл.

Всъщност не бях. Просто бях нахлузих дънките си и поредната вехта тениска, както правя през повечето дни. Тениските обаче винаги са различни; днешната е с „Харлей Дейвидсън“. Обут съм в същите черни кецове „Чък Тейлър“, които нося от три години насам.