Прелестно изкупление

Потръпнах при звука на отекващия в стените му глас. Телата разкъсваха отчаяно робата му, дърпайки го към бездната от пустота и нещастие. Същите души, които той бе изтезавал, сега го давеха.

Погледите ни се срещнаха.

— Помогни ми!

Защо да го правя?

Всъщност нямаше какво да направя, дори да го исках. Знаех, че труповете щяха да повлекат надолу и мен. Аз бях смъртен, също като Ангелус — поне част от него.

Никой не може да ходи по вода, не и там, откъдето аз идвам. Никой освен онзи тип от картината в рамка в Неделното училище.

Много жалко, че Ангелус не беше от Гатлин; щеше да го знае.

Ръцете му махаха отчаяно над повърхността на водата, докато накрая там не остана нищо освен предишното море от тела. Вонята на смърт бе навсякъде. Беше задушаваща и покрих устата си, но отличителната миризма на гнило и разложение бе прекалено силна.

Знаех какво бях направил. Не бях невинен — нито за смъртта на Сарафина, нито при тази смърт. Той бе прочел мислите ми и аз го бях тласнал към това, въпреки че в крайна сметка омразата и гордостта му го бяха вкарали в езерото.

Беше прекалено късно.

Загнила ръка около врата му и след секунди той бе изчезнал под морето от тела. Не бих пожелал такава смърт на никого.

Дори и на Ангелус.

Или пък само на него.

След секунди езерото отново стана млечнобяло, но аз знаех какво кипеше под повърхността му.

Свих рамене.

— Не беше кой знай колко голямо изпитание.

Трябваше да намеря моста или нещо друго, което да използвам, за да стигна до острова. Нацепените дъски не бяха скрити добре. Намерих ги в една ниша само на няколко метра от мястото, където допреди минути бе стоял Ангелус. Дървото бе сухо и напукано, което не беше много успокоително, като се имаше предвид на какво бях станал свидетел.

Но книгата бе толкова близо.

Когато наместих дъските над повърхността на водата, почти усетих Лена в прегръдките си, чух как Ама ми се кара за нещо. Не можех да разсъждавам ясно. Знаех само, че трябва да прекося тази вода, за да се върна при тях.

Моля те. Позволи ми да премина. Искам просто да се прибера у дома.

Поех си дъх.

И пристъпих напред.

Крачка. После още една.

Вече бях на метър и половина от брега, може би два. На половината разстояние. Нямаше връщане назад.

Мостчето бе изненадващо леко, въпреки че пукаше и се поклащаше при всяка моя стъпка. Но досега ме издържаше. Поех си пак дъх.

Още два метра.

Метър и половина…

Чух шум, сякаш зад мен се разби вълна. Водата започна да се вълнува. Усетих изгаряща болка в крака си, докато мостчето подаваше под мен. Старите дъски се счупиха като клечка за зъби. Преди да успея да изпищя, изгубих равновесие и паднах в смъртоносната вода. Само че всъщност нямаше вода — или ако имаше, аз не бях попаднал в нея.

Бях в ръцете на издигащите се мъртъвци.

И по-лошо.

Озовах се лице в лице с другия Итън Уейт. Беше по-скоро скелет, отколкото човек, но все пак го разпознах. Опитах се да го изблъскам, но той сграбчи врата ми с костеливата си ръка. От устата му излизаше вода, нямаше зъби. Имал съм много кошмари, по-малко страховити от тази гледка.

Извих глава, за да избегна лигавата слуз от трупа да полепне по лицето ми.

— Може ли един смъртен да направи заклинание Ambulans mortuus? Ходещият мъртвец, да уточня за невежите. Да събуди мъртвите? Изпод водата? — Ангелус си проби път през скупчените тела, които ме заобикаляха и дърпаха ръцете и краката ми в различни посоки толкова силно, че имах чувството, че ще ме разкъсат всеки момент.

Той стигна до сушата и се изправи победоносно пред пиедестала с книгата. Изглеждаше по-луд от всякога, по-луд, отколкото си мислех, че е възможно да бъде някой Пазител.

— Предизвикателството приключи. Душата ти е моя.

Не отговорих. Не можех да кажа нищо, само се взирах в празните очи на Итън Уейт.

— Сега… Доведете го при мен.

При заповедта на Ангелус телата се надигнаха от вонящата вода и ме изтеглиха на брега. Другият Итън ме метна в пръстта, сякаш бях лек като перушинка.

Когато се строполих на земята, малко черно камъче изпадна от джоба ми. Ангелус не забеляза. Беше прекалено зает да се взира в книгата, но аз го видях ясно.

„Речното око“.

Бях забравил да платя за пресичането.

Разбира се. Не можеш да очакваш да прекосяваш водните пространства на отвъдния свят когато си пожелаеш, без да платиш цената. Вдигнах камъчето.

Итън Уейт, мъртвецът, обърна главата си към мен. От погледа, който ми хвърли — ако можеше да се нарече „поглед“, при условие че нямаше очи — по гръбнака ми ме побиха тръпки. Стана ми жал. Но със сигурност не исках да бъда на негово място.

Поне едно обаче си дължахме, толкова много неща бяха станали помежду ни.

— Сбогом, Итън — казах аз.

С последни сили метнах камъчето във водата и го чух как удари повърхността й, предизвиквайки съвсем лек звук. Едва ли някой друг освен мен би го чул и забелязал.

И мъртвите.

Защото няколко секунди след като камъчето потъна във водата, те изчезнаха — толкова бързо, колкото време бе нужно на „речното око“ да стигне до дъното на езерото с тела.