Прелестно изкупление

Това нямаше как да ме накара да се почувствам добре. Не и на мястото, където се намирах. Особено след като и аз бях оставил зад себе си едно чародейско момиче, също като моя предшественик.

— Ти също ще се провалиш — отекнаха думите на Ангелус из пещерата.

Което означаваше, че той ми четеше мислите. Но това изобщо не ме изненада след всичко станало тук. Знаех какво трябваше да направя.

Изпразних ума си, доколкото можех, като си представих старото бейзболно игрище, на което някога играехме с Линк. Спомних си как Линк хвърляше топката в деветия ининг, докато аз стоях на плочата на батсмана. Опитах се да си представя батъра. Кой беше? Ърл Пети, дъвчещ дъвка, след като треньорът му забрани да дъвче тютюн?

Мъчех се да задържа мислите си върху играта, докато очите ми правеха нещо съвсем различно.

Хайде, Ърл. Разбий ги.

Погледнах към пиедестала, после към плуващите в краката ми тела. Още трупове се издигаха на повърхността, блъскайки се един в друг като сардини в консерва. Скоро щяха да бъдат толкова близо, че изобщо нямаше да виждам водата.

Ако изчаках, може би бих могъл да стъпя по тях и така да мина до…

Спри! Мисли за играта!

Но беше прекалено късно.

— Не бих опитал. — Ангелус ме наблюдаваше от другия край на езерото. — Никой смъртен не може да оцелее в тази вода. Трябва ти мост, за да прекосиш, а както можеш да видиш, той е преместен. Мерки за сигурност.

Той повдигна ръка, извивайки въздуха в течение, което се понесе мощно по водата. Трябваше да се стегна с всичка сила, за да се задържа на крака.

— Не ще успееш да вземеш страницата си. Ще загинеш със същата позорна смърт като своя предшественик. Смъртта, която заслужават всички смъртни.

— Защо аз, защо той? Защо който и да е от нас? Какво сме ти сторили, Ангелус? — провикнах се към него, издигайки глас над вятъра.

— Вие сте по-низши, родени сте без даровете на свръхестествените създания. И въпреки това сте ни принудили да се крием, докато изпълвате градовете и училищата си с деца, които ще израснат и няма да направят нищо стойностно с живота си, само ще заемат пространство. Превърнахте света ни в наш затвор — изсъска той и изви отново ръце, а въздухът край него се издигна в плътно торнадо. — Това е абсурдно. Все едно да строиш град за гризачи.

Изчаках, опитвайки се да си представя онази тъпа бейзболна игра — Ърл се привежда, бухалката се издига — докато думите се оформиха в главата ми и аз ги изрекох.

— Но ти си роден смъртен. Това какъв те прави?

Очите му се разшириха, лицето му бе маска на чистия гняв.

— Какво каза?

— Чу ме.

Насочих мислите си към видението, което бях видял, помъчих се да си спомня лицата, думите. Ксавие, когато е бил все още само чародеец. Ангелус, когато още е бил само човек.

Вятърът се усили и аз се препънах напред, кракът ми се плъзна в езерото, пълно с тела. Положих усилия да се задържа на крака и да не се подхлъзна вътре.

Лицето на Ангелус бе още по-бледо от преди.

— Ти не знаеш нищо? Виж какво пожертва — и защо? За да спасиш един град, пълен с жалки смъртни?

Затворих очи и оставих думите ми да стигнат до него.

Знам, че си роден смъртен. Всички тези опити не могат да го променят. Знам тайната ти.

Очите му направо щяха да изскоча от орбитите си, омразата струеше от него с пълна сила.

— Не съм смъртен! Никога не съм бил и никога няма да бъда!

Знам тайната ти.

Вятърът полудя, камъните се издигнаха във въздуха — този път още по-яростно. Опитах се да защитя лицето и главата си, докато те ме обстрелваха и се удряха в стената зад мен. Струйка кръв потече по бузата ми.

— Ще те разкъсам на парчета, Водачо!

Надвиках грохота.

— Може и да имаш сили, Ангелус, но дълбоко в себе си си същият като мен.

Не можеш да владееш тъмните сили като Сарафина или Ейбрахам, нито да пътуваш в пространството като инкубус. Ти също не можеш да прекосиш тази вода — не повече, отколкото аз бих могъл.

— Не съм смъртен! — извика той.

Не можеш да прекосиш езерото.

— Лъжеш!

Докажи го.

Имаше една секунда, една ужасна секунда, в която Ангелус и аз се взирахме един в друг от двата края на езерото.

После, без да каже нито дума, Ангелус се издигна във въздуха и се понесе над труповете във водата — сякаш не можеше да се сдържи нито миг повече, толкова отчаяно искаше да ми покаже, че е по-добър от мен.

По-добър от смъртен.

По-добър от всеки друг, опитал някога да ходи по вода.

Бях прав.

Гниещите тела бяха толкова наблъскани едно до друго, че той можеше да стъпва по тях. Докато те не започнаха да се движат и към него се протегнаха ръце, стотици подпухнали ръце, надигащи се от водата. Това не беше като реката, която бях прекосил на идване.

Това езеро беше живо.

Една от ръцете се впи във врата му и го повлече надолу.

— Не!