Прелестно изкупление

Ангелус не отговори, но не беше нужно. Всички знаехме отговора.

— Какво правиш тук тогава? Mortalis comes — пристъпи към Ксавие той и човекът прилеп направи крачка назад. — Приятелю на смъртния — излая гневно Пазителят.

Устоях на порива да се впусна между тях с надеждата, че Ксавие няма да се уплаши и да избяга. Заради двама ни.

— Искаш да унищожиш този смъртен, така ли? — преглътна тежко Ксавие.

— Да — отвърна Ангелус.

— Искаш да унищожиш цялата човешка раса.

Това не беше въпрос.

— Разбира се. Като при всяка зараза, крайната цел е унищожението й.

Въпреки че го очаквах, отговорът на Ангелус ме смая.

— Ти… какво?

Ксавие ме погледна, сякаш искаше да ме накара да си затворя устата.

— Не е тайна. Смъртните винаги са дразнели свръхестествените раси. Това не е нова идея.

— Искаше ми се да беше — изпъшках отчаяно аз. Знаех, че Ейбрахам искаше да заличи смъртната раса. Ако Ангелус работеше с него, целта им очевидно наистина бе една и съща.

— И междувременно търсиш забавление? — Ксавие погледна Ангелус.

Пазителят хвърли отвратен поглед към кожените криле на Ксавие.

— Търся решения.

— За положението със смъртните?

Ангелус се усмихна, мрачно и без никаква радост.

— Както казах, за смъртната зараза.

Прилоша ми, но Ксавие само въздъхна.

— Наричай го както искаш. Предлагам предизвикателство.

— Какво? — възкликнах аз. Определено не ми хареса това, което чух.

— Предизвикателство.

Ангелус погледна бившия си колега със съмнение.

— Смъртният победи мрачната царица и това е единственото предизвикателство, с което ще се сблъска днес.

Подразних се отново.

— Казах ти. Не съм убил Сарафина. Тя се победи сама.

— Семантика — тросна се Ангелус.

Ксавие попита пак:

— Значи не желаеш да поставиш предизвикателство пред смъртния?

Сред тълпата се надигна врява и от изражението на Ангелус личеше, че му се иска да разкъса Ксавие на парчета. Явно другарчетата му биха предпочели да има още забавления и не харесваха отстъплението на водача си.

— Тишина!

Шумът спря незабавно.

— Не се боя от никой смъртен!

— Тогава ето моето предложение. — Ксавие се опитваше да овладее гласа си, но личеше, че е ужасен. — Смъртният ще се изправи срещу теб в Съдилището и ще се опита да вземе своята страница. Ти ще се опиташ да го спреш. Ако той успее, ще му позволиш да постъпи с нея, както пожелае. Ако му попречиш да вземе страницата си, ти ще можеш да направиш с нея каквото пожелаеш.

— Какво? — ахнах аз. Ксавие предлагаше да се изправя срещу Ангелус. Шансовете ми в този сценарий не бяха особено добри.

Ангелус осъзнаваше, че всички очи са вперени в него, докато тълпата и другите членове на Съвета очакват отговора му.

— Интересно.

Искаше ми се да изхвърча като светкавица от залата.

— Изобщо не е интересно. Дори не знам за какво говорите.

Ангелус се наведе към мен с искрящи очи.

— Нека ти обясня какво означава за теб. Цял живот в робство или просто унищожение на безценната ти душа. За мен няма голямо значение. Ще реша на момента. Когато реша.

— Не съм сигурен… — Някак си не си падах по избора, който ми се даваше.

Ксавие постави едната си полуръка-полукрило на рамото ми.

— Нямаш избор. Това е единствената ти възможност да се прибереш у дома при момичето с къдриците. — Обърна се към Ангелус и вдигна ръка. — Имаме ли сделка?

Ангелус се загледа с погнуса в ръката на Ксавие, сякаш тя можеше да му прехвърли заразата си по въздуха.

— Имаме сделка.

Трийсет и четвърта глава „Хрониките на чародейците“

Ангелус направо излетя от залата, а другите Пазители го последваха. Издишах шумно дъха си, който досега бях сдържал.

— Къде отидоха?

— Трябва да ти дадат шанс за успех, иначе ще бъдат сметнати за несправедливи.

— Ще бъдат сметнати за несправедливи? — Той сериозно ли говореше. — Случвало ли се е и преди нещо подобно?

— Съветът е страховит. Никой не оспорва решенията им — каза Ксавие. — Но освен това са и горди. Особено Ангелус. Той иска последователите му да вярват, че наистина ти дава шанс за спасение.

— А не го ли прави?

— Всичко зависи от теб. — Ксавие се обърна към мен с изражение, което приличаше на тъга по това, което бе останало от човешкото му лице. — Аз не мога да ти помогна. Не и оттук нататък, приятелю.

— За какво говориш?

— Не мога да отида там. Не мога… Не и в Стаята на хрониките.

Разбира се. Стаята, в която се намираше книгата. Сигурно бе наблизо. Погледнах към редицата врати, намиращи се от едната страна на залата. Коя ли от тях водеше до края на моето пътуване — или до смъртта на душата ми?

— Не можеш да се върнеш там? А аз мога ли да отида? Направо ми изкарваш акъла — снижих глас аз. — Ти току-що се пребори с Ангелус. Сключи сделка с дявола. Ти си моят герой.

— Не съм герой, аз съм твой приятел.

Ксавие не можеше да отиде там. Кой би го винил? Сигурно Стаята на хрониките беше като къща на ужасите за него. А и вече се бе изложил на достатъчно опасности.

— Благодаря ти, Ксавие. Ти си страхотен приятел. Един от най-добрите — усмихнах му се аз.

Той ме погледна сериозно.