Прелестно изкупление

— Под „трофей“ си представях по-скоро нещо като прибиране у дома. В Гатлин? Сделката не беше ли такава? Единият от нас отива във вечния мрак, а другия го пускате да си отиде?

Тълпата се разшумя и настана хаос.

Ангелус пристъпи напред.

— Достатъчно!

Залата притихна.

Този път той проговори сам. Останалите Пазители ме погледнаха, но не казаха нищо.

— Сделката бе само за Катаклиста. Не сме сключвали подобен договор със смъртен. Никога няма да върнем смъртен към неговото предишно съществуване.

Спомних си миналото на Ама, което се разкриваше пред мен чрез черния камък, намиращ се все още в джоба ми. Сула я бе предупредила, че Ангелус мрази смъртните. Той никога нямаше да ми позволи да си тръгна.

— Ами ако смъртният изобщо не е трябвало да бъде тук?

Очите на Ангелус се разшириха.

— Искам страницата си.

Този път тълпата ахна.

— Написаното в „Хрониките“ е закон. Страниците не могат да се махат — изсъска Ангелус.

— Но можеш да пренаписваш каквото си поискаш, така ли? — Не можах да сдържа гнева в гласа си. Той ми бе отнел всичко. Колко живота още бе унищожил и защо? Защото не можеше да бъде чародеец?

— Ти си този, които е двама. Съдбата ти бе да бъдеш наказан. Не биваше да забъркваш Лилум в дела, които не е било писано тя да решава.

— Чакай. Какво общо има Лилиан Инглиш… искам да кажа, Лилум — с всичко това?

Моята учителка по английски, чието тяло бе обладано от най-могъщото създание в демонския свят, ми бе казала какво да направя, за да възстановя Общия ред.

Затова ли той ме наказваше? Защото бях объркал плановете му с Ейбрахам? Унищожаването на смъртната раса? Да използва чародейците като лабораторни мишки?

Винаги бях вярвал, че когато Лена и Ама ме върнаха обратно от смъртта с „Книгата на луните“, бяха задвижили нещо, което не можеше да бъде спряно. То бе започнало да разплита плетката на вселената и да дълбае дупка в нея и затова трябваше да скоча от водната кула — за да поправя стореното.

Ами ако бях разбрал всичко погрешно?

Ако това, което е трябвало да се случи, е било разплитането? Ако оправянето е било престъплението?

Всичко вече ми беше ясно. Сякаш преди е било обвито в мрак и после слънцето бе изгряло. Някои моменти в живота са такива. Вече знаех истината.

Трябвало е да падна. Светът, който познавахме, е трябвало да свърши.

Не ставаше въпрос за спасението на смъртните. Те бяха проблемът.

Лилум не е трябвало да ми помага и аз не е трябвало да скачам.

Писано е било тя да ме осъди, а аз да се предам. Ангелус бе заложил на погрешния отбор.

Из залата отекна силен звук, когато големите порти в далечния край се отвориха, разкривайки в далечината една дребна фигура, застанала между крилата на вратата.

Като стана дума за погрешния отбор — не бих направил този облог, дори да имах хиляда живота.

За Ангелус и останалите Пазители гостът бе дори по-неочакван. Щом доближи, той се усмихна широко; поне си мисля, че това бе усмивка. При Ксавие винаги бе трудно да се каже.

— Здррравей. — Ксавие се огледа из притихналата зала. Гласът му го предаде и заглъхна. Опита отново. — Здравей, приятелю.

Беше толкова тихо, че можеше да се чуе, ако някое от скъпоценните му копчета паднеше на пода.

Единственият, който не остана тих, бе Ангелус.

— Как можеш да показваш тук обезобразеното си лице, Ксавие? Ако все още нещо е останало от Ксавие, чудовище.

Кожените криле на Пазача потрепнаха и се свиха. Ангелус изглеждаше още по-гневен.

— Защо се намесваш в това? Съдбата ти не е обвързана с тази на Водача. Ти имаш своя присъда, която трябва да излежиш. Не е нужно да поемаш битките на мъртвия смъртен като свои.

— Прекалено късно е за това, Ангелус — каза той.

— Защо?

— Защото той плати за пътя си и аз приех цената. Защото… — Ксавие замълча и заговори бавно, сякаш искаше да намести правилно думите в главата си. — … е мой приятел, а аз нямам други.

— Той не е твой приятел — изсъска Ангелус. — Ти си прекалено безмозъчен, за да имаш приятели. Без мозък и без сърце. Интересуват те единствено безполезните ти боклуци, изгубените ти дрънкулки.

Ангелус звучеше притеснен и ядосан. Запитах се защо го интересуваше какво мисли или прави Ксавие.

Какво ги свързваше?

Сигурно тук имаше някаква история, но не желаех да слушам за нищо, което включваше Ангелус и неговите любимци или престъпленията, които навярно бяха извършили. Отвъдното съдилище бе най-близкото, което можех да сравня с ада в истинския живот — поне в моя истински отвъден живот.

— Ти не знаеш нищо за мен — каза бавно Ксавие. Изкривеното му лице бе по-безизразно от обикновено. — Аз самият не знам много неща.

— Ти си глупак — отвърна Ангелус. — Това го знам.

— Аз съм приятел. Притежавам две хиляди различни копчета, осемстотин ключа и само един приятел. Не знам дали можеш да го разбереш. Преди не съм бил такъв. — Ксавие изглеждаше горд от себе си. — Но сега ще бъда.

Аз също се гордеех с него.

Ангелус се намръщи.

— Ще жертваш душата си за приятеля си?

— Нима приятелят е нещо различно от душата, Ангелус?

Пазителят на съвета не каза нищо. Ксавие наклони отново глава.

— Щеше ли да го знаеш, ако бе така?