Прелестно изкупление

Толкова много неща не осъзнавах, когато бях жив, толкова много неща, които приемах за даденост. Животът ми не ми се струваше ценен, когато го имах.

Но тук се борех през планини от кости, пресичах реки, пълзях в планински тунели, молех се и се пазарях, сключвах сделки от един свят в друг, за да стигна до тази врата и тази стая.

Сега само трябваше да открия библиотеката.

Една страница в една книга.

Една страница в „Хрониките на чародейците“ и мога да се прибера у дома.

Близостта на целта ми се завихри във въздуха край мен. Бях изпитвал това чувство само веднъж, на Голямата бариера — друг шев между световете. И тогава, също както сега, усетих как силата, магията пращи във въздуха… Намирах се на място, където можеха да се случат велики неща. И те наистина се случваха.

Има някои стаи, които могат да променят света.

Световете.

Тази стая бе една от тях, с тежките си завеси, прашни портрети, тъмен под и врати от офиково дърво. Място, където всичко и всички бяха подлагани на оценка и наказание.

Сарафина ми бе обещала, че Ангелус ще дойде за мен — че на практика той самият ме бе довел тук. Нямаше смисъл да се опитвам да се скрия. Вероятно именно Ангелус бе причината да бъда осъден на смърт.

Дори да имаше начин да го заобиколя, начин да стигна до библиотеката и „Хрониките на чародейците“, още не го бях открил. Надявах се някак си да го намеря или идеята сама да ме осени, както бе ставало много пъти в миналото, когато бъдещето ми бе заложено на карта.

Единственият въпрос бе дали Ангелус щеше да дойде пръв при мен?

Реших да се опитам да намеря библиотеката, преди Пазителят да ме открие.

Щеше да бъде добър план, ако бе проработил. Едва бях прекосил стаята, когато ги видях.

Пазителите от Съвета — мъжът с пясъчния часовник, жената албинос и Ангелус. Появиха се пред мен. Робите им се виеха свободно покрай телата им, диплеха се в краката им и те едва се движеха. Дори не можех да кажа дали дишаха.

— Puer mortal is. Is qai, unus, duplex est. Is qui mundo, qui fuit, finem attulit.

Когато единият проговори, устните на всички се задвижиха едновременно, сякаш бяха един и същи човек, или поне бяха управлявани от един мозък. Бях забравил тази гледка.

Не казах нищо, не помръднах.

Те се спогледаха и проговориха отново.

— Смъртно момче, Единият, който е двама. Този, който сложи край на света, който беше.

— Като го казвате по този начин, звучи доста зловещо — измърморих аз. Не беше латински, но само това успях да измисля.

Те не отговориха. Чух шепот на други гласове около себе си и се обърнах — стаята внезапно се бе напълнила с хора. Потърсих издайническите татуировки и златните очи на тъмни чародейци, но бях прекалено дезориентиран, за да забележа нещо освен трите фигури с роби, които стояха пред мен.

— Дете на Лила Евърс Уейт, загиналия Пазител на Гатлин.

Хоровият глас изпълни голямата зала като някакъв вид тромпет.

Напомни ми за оркестъра на госпожица Спайдър от гимназията, само че не толкова разстроен.

— Да, аз съм, от плът и кръв. — Замислих се и свих рамене. — Е, не чак толкова.

— Ти премина през лабиринта и победи Катаклиста. Мнозина са опитвали. Само ти успя… — Последва сумтене, пауза, сякаш Пазителите не знаеха какво да кажат. — … да победиш.

Имах чувството, че едва се насилиха да изрекат думата.

— Не беше точно така. Тя по-скоро се победи сама. — Погледнах навъсено стоящия в средата Ангелус. Исках и той да ме погледне. Исках той да знае, че аз знаех какво бе причинил на Сарафина. Как бе оковал чародеец като куче към трон от кости. Каква извратена игра беше това?

Но Ангелус не трепна.

Пристъпих към него.

— Или по-скоро ти я победи, Ангелус. Поне това каза Сарафина. Че си се наслаждавал да я изтезаваш. — Огледах се из залата. — Това ли вършат Пазителите тук? Защото там, откъдето идвам, те правят различни неща. У дома те са добри хора, които следят за правилното и погрешното, за доброто и злото и разни подобни. Като майка ми.

Огледах пак тълпата зад себе си.

— Струва ми се, че доста сте объркали тук, хора.

Тримата се обадиха пак в унисон.

— Това не е твоя работа. Victori spolia sunt. Трофеите са за победителя. Дългът бе платен.

— Като стана дума… — Исках да знам дали това бе начинът да се върна в Гатлин.

Ангелус вдигна ръка и ме накара да замълча.

— В замяна ти спечели достъп до този Съвет. Чрез пътя на воина. Ще бъдеш похвален.

Тълпата се умълча, което ме накара да се почувствам не толкова похвален. Май по-скоро щяха да ме съдят. Или просто бях свикнал тук да се случват такива неща.

Огледах се.

— Не звучиш особено въодушевено.

Хората в тълпата отново започнаха да си шушукат нещо. Тримата от Съвета се взираха в мен. Поне така мислех, че правеха. Не можех да видя очите им през странните изсечени призматични очила с извитите жички от злато, сребро и мед, които ги крепяха.

Опитах отново.