Прелестно изкупление

— Предполагах, че ще се отбиеш насам. Не бях сигурна кога. Имаме много за какво да си говорим — усмихна се тя. — Въпреки че твоят вид, като че ли предпочита да си стои в „Градината на вечния покой“. Ние, чародейците, ходим където си искаме. Повечето от нас остават в тунелите. Аз лично се чувствам по-добре тук.

Да поговорим? Обзалагах се, че има за какво, въпреки че ми бе трудно да си представя град, пълен с духове и Блудници, желаещи да водят светски разговори. По-скоро бяха като свадливата ми леля Пру.

Усмивката й изчезна.

— Но ти си просто момче. По-лошо е, нали? Защото си толкова млад.

Кимнах към нея.

— Да, госпожо.

— Е, сега си тук и само това има значение. Предполагам, че съм ти длъжница, Итън Лоусън Уейт.

— Не ми дължите нищо, госпожо.

— Надявам се някой ден да ти се отплатя. Връщането на медальона ми означава много за мен, но не мисля, че ще получиш благодарност от Итън Картър Уейт, където и да се намира. Винаги е бил доста инатлив за някои неща.

— Какво е станало с него? Ако нямате нищо против, че питам, госпожо…

Винаги се бях чудил за това. Каква е била съдбата на Итън Картър Уейт, след като е бил върнат към живота само за секунда. Искам да кажа, той също е бил в началото на всичко това, както беше с Лена и мен. Другият край на нишката, която бяхме дръпнали, онази, която бе разплела цялата вселена.

Нямах ли право да знам как бе приключила неговата история? Не можеше да е по-лошо от моята, нали?

— Не знам. Отведоха го при Съвета на пазителите. Не можехме да бъдем заедно, но съм сигурна, че ти знаеш това. И аз го научих сама, по трудния начин — каза тя с тъжен и някак много отнесен глас.

Думите й се забиха в съзнанието ми, пробуждайки други, които досега се бях опитвал да отблъсна. Съветът на пазителите. Пазителите на „Хрониките на чародейците“, за които майка ми отказа да говори днес. Женевиев също не изглеждаше много словоохотлива по тази тема.

Защо никой не искаше да говори за Пазителите? Какво бяха всъщност тези чародейски хроники?

Извърнах очи от Женевиев към лимоновите дръвчета. Ето ни тук, на мястото на първия голям пожар. Това бе мястото, където земята на семейството й бе изгоряла и където Лена се бе опитала да се изправи срещу Сарафина за първи път. Странно, как историята се повтаря.

И по-странното беше, че май аз бях последният човек в Гатлин, който го бе осъзнал. Но и аз бях научил някои неща по трудния начин.

— Вината не е ваша. „Книгата на луните“ си прави номера с хората. Не мисля, че е била измислена дори за употреба от светли чародейци. Мисля, че тя е искала от самото начало да ви изиграе… — Женевиев ме стрелна с поглед и аз млъкнах. — Съжалявам, госпожо.

Тя сви рамене.

— Не знам. През първите стотина години, или някъде там, и аз се чувствах по същия начин. Сякаш книгата бе откраднала нещо от мен. Сякаш бях подмамена… — Гласът й я предаде.

Беше права. Бе изтеглила късата клечка.

— Но добри или лоши, аз вземах сама решенията си. Изборът беше мой. Сега имам само това. Кръстът си е мой и ще го нося до края на вечността.

— Но е било сторено от любов.

Както бяха направили Лена и Ама.

— Знам. И това ми помага да понеса товара по-леко. Искаше ми се само моят Итън да не се налага също да го носи. Съветът на пазителите е жесток, техният дом, Отвъдното съдилище, е ужасно място. — Тя погледна надолу към гроба си. — Стореното е сторено. Няма начин да се измами смъртта, нито пък „Книгата на луните“. Някой винаги трябва да плати цената — усмихна се Женевиев. — Но предполагам, че ти вече го знаеш, или нямаше да си тук.

— И аз така предполагам.

Знаех го по-добре от всеки друг.

Изпука клонка. После се провикна глас, по-силно.

— Спри да ме преследваш, Линк!

Женевиев Дюшан изчезна при звука на думите. Не знаех как го направи, но бе толкова стряскащо, че усетих как аз самият започвам да се изплъзвам от това пространство.

Вкопчих се в гласа, защото ми бе скъп и щях да го позная навсякъде. Звучеше ми като дом, като хаос, като всичко.

Това бе гласът, който ме задържаше в света на смъртните, по същия начин, както бе приковал сърцето ми в Гатлин, когато бях жив.

Лена.

Замръзнах на място. Не можех да се помръдна, въпреки че тя нямаше как да ме види.

— Опитваш се да ме разкараш ли? — Линк се препъваше зад Лена, като се мъчеше да я настигне, докато тя почти тичаше през лимоновите дръвчета. Лена тръсна глава, сякаш искаше да го разкара като досадна муха.

Лена.

Промъкна се през храстите и зърнах за миг очите й, зелено и златисто. Това беше; вече не можех да се сдържам.

— Лена! — изкрещях аз с цяло гърло и гласът ми се разнесе като камбана из бялото небе.

Спуснах се тичешком по заледената земя, през дърветата, по каменистата пътека. Хвърлих се в прегръдките й и… се озовах, летейки над земята зад нея.

— Не се опитвам. Разкарвам те! — разнесе се сърдито гласът й над мен.

Почти бях забравил. Аз не бях наистина тук, не и по начин, който тя можеше да усети. Проснах се по гръб на земята, опитвайки се да си поема дъх. После се надигнах отново на лакти, защото Лена бе тук и не исках да изпусна нито миг от времето си с нея.