Прелестно изкупление

— Влизай. Не се боиш от няколко зли, но мънички градински змийчета, нали?

Шегуваше ли се? Тези приличаха на смъртоносни гърмящи змии, на кротали.

Обърнах се притеснено към Обадайя.

— Съжалявам, сър. Просто ме хванахте неподготвен.

— Не го мисли повече — махна той небрежно с другата си нормална ръка. — Не е нещо, което човек вижда всеки ден.

Леля Пру се намръщи.

— Виждала съм аз и по-странни нещица, едно или две…

Погледнах я изненадано, но тя изглеждаше невероятно самодоволна, сякаш всеки ден се здрависваше с някоя змийска ръка.

Обадайя затвори вратата зад нас, но не преди да огледа навън във всички посоки.

— Сами ли дойдохте? Да не ви е проследил някой?

Леля Пру поклати глава.

— Мен? Никой не мож’ ма следи.

Не се шегуваше.

Погледнах Обадайя.

— Може ли да попитам нещо, сър?

Трябваше да знам със сигурност дали бе срещал Линк, дали бе същият мъж.

— Разбира се.

Прокашлях се неловко.

— Мисля, че сте срещали мой приятел. Когато сте били жив, имам предвид. Той ми разказа за човек, който приличал на вас.

Обадайя протегна ръката си.

— Имаш предвид човек с пет змии вместо пръсти? Едва ли има много такива.

Не бях сигурен как да разкажа следващата част.

— Ако сте се срещнали с моя приятел, той е бил с вас… когато… когато сте умрели. Не знам дали има значение, но ако е така наистина, бих искал да ми кажете.

Леля Пру ме погледна объркано. Тя не знаеше за това, Линк го сподели единствено с мен. Обадайя също ме гледаше.

— Този твой приятел познава ли случайно Макон Рейвънуд?

Кимнах.

— Да, сър.

— Тогава си го спомням много добре — усмихна се мъжът. — Видях как достави съобщението ми за Макон, след като умрях. От тази страна можеш да видиш много неща.

— Навярно е така, сър.

Беше прав. Понеже бяхме мъртви, можехме да видим всичко. И понеже бяхме мъртви, нямаше никакво значение дали сме го видели или не. Така че цялата тази концепция за „голямото виждане и възмездие от отвъдното“ май беше много надценена. И обикновено виждаш повече неща, отколкото искаш.

Сигурен бях, че едва ли съм първият, който би заменил с готовност цялото това вселенско виждане за още съвсем мъничко живот. Не го казах обаче на Едуард с ръцете змии2, не исках дори да мисля колко общо имахме ние двамата — аз и мъжът, чиито пръсти имаха остри зъби.

— Защо не се настаните по-удобно? Имаме много да си говорим — побутна ни Обадайя по-навътре към дневната — всъщност единствената стая, която виждах, освен малката кухня и една самотна врата в края на коридора, явно водеща към банята.

Стаята бе като гигантска библиотека. Рафтовете се простираха от пода до тавана, нестабилна метална стълбичка бе допряна до най-високата лавица. На нещо като дървен плот бе поставена голяма книга с кожена подвързия — като речника, който имахме в Окръжната библиотека на Гатлин. Мариан щеше да хареса това място.

В стаята нямаше нищо друго освен четири стола с облегалки за ръцете и износена тапицерия. Обадайя ни изчака да се настаним, преди да избере стол, на който да седне срещу нас. Свали черните очила, които носеше, и очите му се впериха в моите.

Трябваше да се досетя.

Той бе тъмен чародеец. Естествено.

Беше логично, ако наистина бе мъжът от историята на Линк. И все пак, какво правеше леля Пру, защо ме бе довела при този тъмен чародеец?

Обадайя явно знаеше какво си мисля.

— Да не би да смяташе, че тук няма тъмни чародейци?

Поклатих глава.

— Не, сър. Просто не бях мислил по въпроса.

— Изненада — усмихна ми се леко злокобно Обадайя.

Леля Пру ми се притече на помощ.

— Отвъдният свят е място за недовършените дела. За хора кат’ теб и мен, и кат’ Обадайя, койт’ ощ’ не е готов да премине нататък.

— И като майка ми?

Тя кимна.

— За Лила Джейн важи даж’ повече, отколкот’ за много други. Тя виси тук по-дълго от мнозина от нас.

— Някои могат да пресичат свободно и по желание между този свят и другите — обясни Обадайя. — В крайна сметка ще стигнем до целта на пътуването си. Но тези, чиито животи са били прекъснати малко преди да поправим грешките си, които ни преследват, оставаме тук, докато намерим този миг на покой.

Не беше нужно да ми го казва, вече го знаех — пресичането бе сложна работа. И все още не бях открил нищо, което да прилича на покой дори малко. Обърнах се към леля Пру.

— Значи и ти си заседнала тук? Искам да кажа, когато не пресичаш обратно, за да видиш Сестрите. Заради мен ли?

— Мога да си тръгна, ако освободя ума си — потупа тя ръката ми, сякаш да ми напомни, че едва ли има нещо или някой, който да я задържи някъде, ако тя не желае. — Но няма да тръгна никъде, докат’ не се прибереш у дома, къдет’ ти е мястото. Ти си част от мойта недовършена работа, Итън. И тря’а да поправя нещата.

Замисли се, после отново ме потупа гальовно, но по бузата.

— Освен туй, какво друго да правя? Тря’я да изчакам Мърси и Грейс да се дотътрят.

— Да се прибера у дома? В Гатлин ли?

— Липсваш на Ама, на Лена, на всичките си другарчета — отвърна тя.

— Лельо Пру, едва успях да пресека в другия свят и никой не можеше да ме види.