Прелестно изкупление

— Ето тук грешиш, момче — намеси се Обадайя и една от неговите гневни змии заби зъбите си в кожата на китката му. Той се намръщи и извади черно парче плат, приличащо на малка качулка, от джоба си. Уви го около главите на съскащите змии, като използва двете въжета в края му, за да го пристегне. Змиите мърдаха и се блъскаха под плата. — Сега, докъде бях стигнал?

— Добре ли сте? — попитах аз. Бях доста стреснат. Не всеки ден виждаш човек, пък било то Блудник, да бъде хапан от собствената си ръка. Поне се надявах да не ми се налага да го виждам всеки ден.

Но Обадайя не искаше да говори за себе си.

— Когато чух за обстоятелствата, които са те довели до тази страна на воала, веднага пратих съобщение до леля ти и до майка ти.

Леля Пру зацъка нетърпеливо с език.

Това обясняваше защо бе поискала да дойда тук. И защо майка ми не бе съгласна.

Само защото си казал едни и същи новини на двама души от едно семейство, това не означава, че те ще ги възприемат по еднакъв начин. Майка ми често казваше, че хората от семейство Евърс са най-инатливите, упорити и вироглави личности, на които можеш да попаднеш, а Уейт били още по-лоши. Рояк жужащи над гнездото си оси — така наричаше баща ми семейните сбирки.

— Откъде научихте за станалото? — Опитвах се да не гледам към гърчещите се под черната качулка змии.

— Новините пътуват бързо в отвъдния свят — каза той, но се поколеба. — По-важното е, че знаех, че всичко това е грешка.

— Казах ти, Итън Уейт — кимна леля Пру самодоволно.

Ако беше грешка, ако не трябваше да съм тук, може би имаше начин нещата да се оправят. Може би наистина беше възможно да се прибера у дома.

Исках толкова отчаяно това да е истина, както исках да е сън, от който можех да се събудя. Но знаех, че нищо не е толкова просто.

Нищо никога не става така, както искаш. Поне вече не. Не и за мен.

Те просто не разбираха.

— Не беше грешка. Аз сам избрах да дойда тук, мистър Трублъд. Направихме го заедно с Лилум. Ако не бях постъпил така, хората, които обичам, и много други щяха да умрат.

Обадайя кимна.

— Знам всичко това, Итън. Знам и за Лилум, и за Общия ред. Не поставям под съмнение това, което си направил. Казвам обаче, че не е трябвало да ти се налага да правиш този избор. Не е написано в хрониките.

— „Хрониките на чародейците“ ли?

Бях виждал книгата само веднъж, в архива, когато Съветът на пазителите разпитваше Мариан, но за втори път, откакто бях дошъл, ставаше дума за нея. Откъде Обадайя знаеше за нея? Каквото и да означаваше това, беше ми ясно, че майка ми няма голямо желание да ми помогне да разбера.

— Да — кимна мъжът.

— Не разбирам какво общо има това с мен.

Чародеецът замълча за миг.

— Хайде, кажи му — погледна го леля Пру със същия настоятелен поглед, с който ме гледаше, преди да ме накара да направя някаква глупост. Като това да заравям жълъди в градината на Сестрите за бебетата катерици. — Той заслужава да знай. Кажи го без недомлъвки.

Обадайя кимна към нея и ме погледна отново със златистите си, жълти очи, от които кожата ми настръхваше така, както и от вида на змийската му ръка.

— Както знаеш, „Хрониките на чародейците“ са архив, в който е записано всичко, което се случва в света. Но там е записано и това, което може да се случи — възможното бъдеще, което не се превръща в реалност.

— Миналото, настоящето и бъдещето. Помня.

Това бяха тримата странно изглеждащи Пазители, които бях видял в библиотеката и по време на процеса на Мариан. Как можех да ги забравя?

— Да. В Отвъдното съдилище, мястото, където се пазят и където заседава Съветът на пазителите, това бъдеще може да бъде променено, преобразувано от тях от възможно в действително.

— Да не казвате, че книгата, хрониките могат да променят бъдещето? — Бях смаян. Мариан никога не бе споменавала подобно нещо.

— Могат — отвърна Обадайя. — Ако някоя страница бъде променена или добавена. Страница, която никога не е трябвало да бъде там.

По гръбнака ми премина тръпка.

— За какво говорите, мистър Трублъд?

— Страницата, в която е разказана историята на твоята смърт, никога не е била част от оригиналните хроники. Добавена е. — Чародеецът ме погледна многозначително.

— И защо някой ще направи нещо такова?

— Има повече причини за действията на хората, повече от действията, които се осъществяват наистина. — Гласът му бе студен, изпълнен със съжаление и тъга, каквито не бих очаквал от тъмен чародеец. — Важното е, че твоята съдба — тази съдба — може да бъде променена.

Променена? Може ли да бъде спасен нечий живот, след като е свършил?

Бях ужасен, боях се да задам следващия си въпрос, боях се да повярвам, че има начин да си върна всичко, което бях загубил. Гатлин. Ама.

Лена.

Исках само да я почувствам в ръцете си, да чуя гласа й в главата си.

Исках да открия път обратно до чародейското момиче, което обичах повече от всичко в този свят, в който и да е свят.

— Как?

Въпросът всъщност нямаше значение. Щях да направя всичко, което бе нужно, и Обадайя Трублъд го знаеше.

— Опасно е — предупреди ме сериозно той. — По-опасно от всичко друго в смъртния свят.