Прелестно изкупление

Знаех, че се тревожи за баща ми въпреки заклинанията, под които той се намираше. Внезапното ми напускане на Гатлин навярно я бе наранило също колкото и мен — да стои отстрани и да наблюдава какво се случва, без да може да направи нищо, сигурно е било ужасно.

— Но това не е дълготрайно решение, Итън. За момента обаче всички правят най-доброто, на което са способни. Обикновено така става.

— Спомням си…

Вече бях преживявал това веднъж. И двамата знаехме кога.

Тя не каза нищо повече, само си взе една вилица. Ядяхме заедно в мълчание през целия следобед. Или пък беше само миг. Вече не можех да определя кое от двете е, а и не бях сигурен имаше ли значение.

* * *

Седяхме отвън на задната веранда, похапвахме лъскавите, мокри череши от купата и наблюдавахме как звездите изгряват една по една на небето. То бе станало тъмносиньо и светлинките се скупчваха една до друга, безумно ярки. Виждах звезди от чародейското небе и от небето на смъртните. Раздвоената луна висеше между Северната и Южната звезда. Не знаех как беше възможно това — да виждам и двете небеса едновременно, двата вида съзвездия, но се получаваше някак. Вече виждах всичко, сякаш бях двама души едновременно. Най-накрая онази история със счупената, разполовената ми душа бе приключила. Очевидно едно от предимствата на умирането бе, че бях получил и двете части на душата си.

Да бе, точно така.

Всичко ми беше на мястото, заедно — сега, след като всичко бе свършило. Или може би именно защото бе свършило. Предполагам, че животът понякога е такъв. Всичко изглеждаше толкова просто, толкова лесно оттук. Толкова невероятно ясно.

Защо това бе единственото възможно решение? Защо трябваше да свърши така?

Облегнах глава на рамото на майка си.

— Мамо?

— Да, миличък?

— Трябва да говоря с Лена.

Ето. Най-накрая го казах. Онова единствено нещо, заради което целия ден не можех да дишам свободно, заради което не можех да си намеря място и не можех да се отпусна. Което не ми даваше мира, сякаш знаех, че трябва да стана и да отида някъде, за да свърша нещо, въпреки че нямаше къде да отида.

Както Ама винаги казва, хубавото на истината е, че тя е истина и с нея не може да се спори. Може да не ти харесва, но това не я прави по-малко вярна, по-малко истина. Това бе единственото, за което можех да се хвана в момента и не биваше да се отказвам от него.

— Не можеш да говориш с нея — намръщи се майка ми. — Поне никак не е лесно да стане.

— Трябва да й кажа, че съм добре. Познавам я. Тя очаква знак от мен. Както аз чаках от теб.

— Тук няма някой като Карлтън Ийтън, който да й достави писмо от теб. Не можеш да й изпратиш послание от този свят и не можеш да стигнеш до нея. А дори и да можеш, няма да успееш да й напишеш писмо. Не знаеш колко пъти ми се е искало това да е възможно.

Трябваше да има начин.

— Знам, че е така. Ако беше възможно, сигурен съм, че щеше да се свързваш с мен много по-често.

Майка ми вдигна глава към небето. Очите й сияеха от отразената светлина на звездите, докато говореше.

— Всеки ден, мое сладко момче. Щях да бъда до теб по някакъв начин всеки ден.

— Но ти намери начин! Говореше ми чрез книгите в библиотеката, чрез песните. И те видях в нощта, когато бях на гробището. И в стаята ми, помниш ли?

— Песните бяха идея на Великите. Предполагам, че се получи, защото ти пеех постоянно, когато беше бебе. Но при всеки е различно. Не мисля, че можеш да пратиш нещо като Предвещаваща песен на Лена.

— Дори да можех да напиша такава — кимнах аз. В сравнение с моите стихотворни умения Линк прилича на някой от „Бийтълс“.

— За мен също не беше лесно, а аз се мотая тук много по-отдавна от теб. А имах и помощници — Ама, Туайла, Арелия… — Тя присви очи към двойното небе. — Не забравяй, че Ама и Великите притежават сили, за които не знам нищо.

— Но ти си Пазител!

Бях сигурен, че тази й длъжност й осигурява познания, до каквито другите хора нямат достъп.

— Точно така. Аз бях Пазител. Правех това, което ми наредеше Съветът на пазителите, и не престъпвах техните заповеди. Не е хубаво да се спречкваш с тях, не ти трябва да се забъркваш с хрониките им.

— „Хрониките на чародейците“?

Мама взе една череша от купата и я огледа за петна. Мина доста време, преди да отговори, и започнах да си мисля, че не ме беше чула.

— Какво знаеш за „Хрониките на чародейците“?

— Преди процеса на Мариан Съветът на пазителите дойде в библиотеката и носеха със себе си книгата.

Майка ми постави старата медна купа на стъпалото под нас.

— Забрави за чародейските хроники. Те вече нямат значение.

— Защо?

— Говоря сериозно, Итън. Дори тук не сме в безопасност — и ти, и аз.

— Опасност? За какво говориш? Ние вече сме… знаеш, мъртви…

Тя поклати глава.

— Само на половината път сме. Трябва да открием какво ни задържа тук и да продължим напред.

— Ами ако не искам?

Не бях готов да се откажа. Не и докато Лена ме чакаше.

Майка ми пак се умълча. Когато проговори, звучеше толкова мрачно, че се уплаших. Никога не я бях чувал да говори така.

— Не мисля, че имаш избор.

— Но ти имаше.