Прелестно изкупление

— Не беше въпрос на избор. Ти се нуждаеше от мен. Затова съм тук, заради теб. Но дори и аз не можах да променя това, което стана.

— Така ли? Можеше поне да опиташ… — казах аз с горчивина. Усетих се, че мачкам череша между пръстите си. Червеният сок се стече между тях.

— Няма какво да се опитва, Итън. Всичко свърши. Прекалено късно е — прошепна почти нечуто мама, но имах чувството, че крещи.

В мен се надигна гневна вълна. Метнах череша към двора, после още една, после цялата купа.

— Добре, но Лена и Ама, и баща ми се нуждаят от мен и аз няма просто така да се откажа. Не трябва да съм тук, всичко това е гигантска грешка!

Загледах се в празната купа в ръцете си.

— И сега не е сезонът на черешите. Зима е. — Погледнах към нея, очите ми бяха замъглени от сълзи, въпреки че усещах единствено гняв. — Би трябвало да е зима…

Майка ми постави ръка върху моята.

— Итън…

Отдръпнах се.

— Не се опитвай да ме накараш да се почувствам по-добре. Липсваше ми, мамо. Повече от всеки друг на света. Но колкото и щастлив да съм сега, че те виждам, искам да се пробудя и нищо от това да не се бе случвало. Разбирам защо трябваше да го направя. Всичко ми е ясно. Но не искам да заседна тук завинаги.

— Какво очакваше, че ще стане?

— Не знам. Но не и това.

Вярно ли беше? Дали наистина смятах, че ще ми се размине саможертвата в името на спасението на света? Дали не се надявах тайничко, че онази история с Единия, който е двама, е шега?

Предполагам, че бе по-лесно да приема ролята на герой. Но сега, когато всичко се оказа истина, сега, когато се изправих с лице срещу вечността и осъзнах какво и кого бях загубил, изведнъж разбрах, че изобщо не е толкова лесно.

Сълзите преливаха от очите на мама.

— Много съжалявам… Ако имаше начин да променя това, щях да го направя.

Тя звучеше толкова нещастна, колкото се чувствах аз.

— Ами ако все пак има?

— Не мога да променя всичко. — Мама погледна към босите си крака. — Не мога да променя нищо…

— Не съм готов да се кача на някакъв тъп облак, нито да ми поникнат криле, когато зазвучат тъпите ангелски камбанки!

Метнах металната купа и тя се претърколи към задната морава.

— Искам да съм с Лена, искам да живея и да ходя на кино, да ям пуканки, докато ме заболи коремът, да карам прекалено бързо и да ме глобят, да съм толкова влюбен в момичето си, че да правя глупости заради нея всеки ден, до края на живота си.

— Знам.

— Не мисля, че го знаеш — казах аз по-троснато, отколкото имах намерение. — Ти си живяла, влюбвала си се — два пъти, имала си семейство. Аз съм на седемнайсет. Това не може да е краят за мен. Не мога да се събудя утре и да знам, че никога вече няма да видя Лена.

Майка ми въздъхна, обви ръка около раменете ми и ме притегли към себе си.

Повторих го пак, защото не знаех какво друго да кажа.

— Не мога…

Тя ме погали по косата, сякаш бях малко, тъжно и уплашено дете.

— Разбира се, че можеш да я видиш. Това е лесната част. Не мога да ти гарантирам, че ще успееш да говориш с нея и че тя ще може да те види, но ти ще можеш.

Погледнах я смаяно.

— За какво говориш?

— Ти съществуваш… ние съществуваме тук. Лена, Линк, баща ти и Ама — те съществуват в Гатлин. Едното ниво на съществуване не е по-реално от другото. Просто са различни. Ти си тук, Лена е там. В нейния свят никога вече няма да присъстваш напълно. Не и като преди. А в нашия свят тя никога няма да бъде като нас. Но това не означава, че няма да можеш да я виждаш.

— Как?

В този момент това бе единственото, което исках да знам.

— Просто върви.

— Какво имаш предвид, къде да вървя?

От устата й звучеше толкова лесно, но имах чувството, че не ми казваше нещо важно.

— Представяш си къде искаш да отидеш и просто отиваш там.

Струваше ми се невъзможно, макар да знаех, че майка ми никога не би ме излъгала.

— Значи, ако си пожелая да отида в „Рейвънуд“, ще се озова там?

— Е, не от задната ни веранда. Трябва да напуснеш дома на Уейт, преди да отидеш където и да е другаде. Мисля, че върху нашата къща лежи някакъв вид обвързване от отвъдния свят, еквивалент на чародейско заклинание. Когато си вкъщи, си тук с мен и никъде другаде.

Потръпнах, когато тя каза това.

— Отвъдният свят? Тук ли се намираме? Как се нарича?

Тя кимна и избърса изцапаните си с черешов сок длани в дънките си.

Знаех, че се намирам на място, на което не съм бил преди. Знаех, че не е Гатлин, и знаех, че не е раят. И все пак споменаването на това друго място ме отпрати по-надалеч от всичко, което си бях представял, че е възможно. По-далеч дори от смъртта. Въпреки че подушвах прашния асфалт от задния ни двор и прясно окосената трева, простираща се зад него. Въпреки че усещах как комарите ме хапят и как вятърът се движи, и как скърцат старите дървени дъски, на които се бях облегнал. И въпреки това чувствах единствено самота. Сега бяхме само ние. Майка ми и аз, и задният ни двор, пълен с череши. Част от мен бе очаквала това, този миг, откакто бях чул за инцидента на мама с колата, а друга част от мен знаеше — може би за първи път, че това никога няма да ми бъде достатъчно.

— Мамо?

— Да, мое сладко момче?