Прелестно изкупление

Когато стигнах там, вече знаех какво ми бе нужно и можех да го направя и сам. Донякъде даже исках нарочно да изпробвам силите си. Отделих малко време да обмисля нещата предварително. Разбирах защо Ама обича толкова много кръстословиците. Като се настроиш веднъж към тях, направо се пристрастяваш.

Влязох в офиса и видях черновата на новия брой, разпръсната страница по страница на трите бюра, точно както и предишния път. Намерих без проблем кръстословицата. Тази беше дори по-недовършена от предишната. Може би екипът на вестника го бе домързяло, след като бяха усетили, че има шанс някой друг да я състави вместо тях. Както и да е, Лена щеше да си има кръстословица за решаване.

Вдигнах най-близката буква и я избутах на мястото.

Пет букви, вертикално.

О.Н.И.К.С.

Като черен камък.

Шест, хоризонтално.

П.Р.И.Т.О.К.

Като река.

В.З.О.Р.

Като функцията на окото.

Шест, хоризонтално.

А.М.У.Л.Е.Т.

Като талисман.

М.А.Й.К.А.

Като родител. Като моята майка, Лила Джейн Евърс Уейт.

Г.Р.О.Б.

Като обиталище за покойниците.

Това бе посланието ми. Нуждаех се от черния камък, „речното око“, онзи, който носиш като талисман на гердана си. Трябва да го оставиш на гроба на майка ми. Не можех да го кажа по-ясно от това.

Поне не в този брой на вестника.

Когато приключих, бях изтощен, сякаш цял следобед бях правил спринтове по баскетболното игрище. Не знаех колко време трябваше да прекарам в отвъдния свят, преди Лена да получи посланието в този. Но знаех, че ще го разгадае.

Защото й вярвах така, както вярвах на себе си.

* * *

Когато стигнах у дома, в отвъдния свят, в къщата си, или по-скоро, при гроба на майка си — наричайте го, както искате — той беше там и ме чакаше на стълбището.

Сигурно Лена го бе оставила на гроба на мама, както я бях помолил.

Не можех да повярвам, че се бе получило.

Черният камък на Лена, талисманът й от Барбадос, онзи, който винаги носеше на шията си, стоеше в средата на изтривалката на входа.

Вече имах и втория речен камък.

Въздъхнах шумно с облекчение. Минаха пет секунди, докато осъзная какво точно означава това. Беше време да тръгвам. Време да се сбогувам с майка си.

Тогава защо не можех да се насиля да го направя?

— Итън… — чух гласа на мама, но не вдигнах глава.

Седях на пода в дневната, с гръб към дивана. Държах в ръце къщичка и количка, частите от стария коледен град на майка ми. Не можех да откъсна очи от колата.

— Намерила си изгубената зелена количка. Аз така и не можах.

Тя не отговори. Косата й изглеждаше по-разбъркана от обикновено. По лицето й се стичаха сълзи.

Не знаех защо градчето бе сложено на масичката за кафе, но поставих къщичката на пода и почнах да местя малката зелена кола все по-далече от масата. Далече от играчките животни, от църквата с камбанарията на главната улица и от коледната елха.

Както казах, бе време за тръгване.

Част от мен искаше да се впусне да тича в секундата, в която разбрах какво трябва да направя, за да си върна живота обратно. Част от мен не се интересуваше от нищо друго, освен да мога да видя Лена отново.

Но седейки тук, мислех само как изобщо не искам да изоставям майка си. Колко много ми липсваше тя, колко бързо бях свикнал да я виждам в тази къща, да я чувам в съседната стая. Не знаех дали мога да се откажа отново от това, независимо колко силно копнеех да се върна.

Затова просто седях тук и гледах старата количка и се чудех как нещо, загубено толкова отдавна, може да бъде намерено пак.

Мама си пое дъх и аз затворих очи, преди да проговори. Това обаче не я спря.

— Не мисля, че е умно, Итън. Не мисля, че е безопасно и не мисля, че трябва да отиваш. Независимо какво казва леля ти Пру.

Гласът й трепереше.

— Мамо…

— Ти си само на седемнайсет години.

— Всъщност не съм. В момента съм просто нищо — погледнах я аз. — Съжалявам, че ти противореча, но е малко късно за тази реч. Трябва да признаеш, че безопасността не е най-големият ми проблем. След като вече съм мъртъв, нали се сещаш…

— Е, щом така казваш — въздъхна тя и седна на пода до мен.

— Как би предпочела да го кажа?

— Не знам… Намерил покой, например? — каза мама, като се опитваше да не се усмихва.

— Съжалявам… Значи, след като вече съм намерил покой в отвъдното — отвърнах с полуусмивка аз.

Тя беше права. Хората тук не обичаха да казват „мъртви“, беше грубо. Сякаш изричайки го, то някак ставаше истина. Сякаш самите думи бяха по-могъщи от всичко, което може да се случи в действителност на човек.

И може би наистина бяха.

В крайна сметка точно това трябваше да направя, нали? Да унищожа думите на една страница в някаква книга, която бе променила смъртната ми съдба. Нима наистина бе толкова невероятно да си представиш, че думите могат да оформят целия живот на човек?

— Не знаеш в какво се забъркваш, скъпи. Може би, ако бях открила това по-рано, преди да се случи всичко, ти нямаше да си тук. Нямаше да я има катастрофата, нито водната кула… — Тя млъкна рязко.

— Не можеш да попречиш на нещата да ми се случват, мамо. Дори и на тези… — Облегнах главата си назад на дивана. — … на сбърканите неща, които не е трябвало да стават.

— Ами ако искам?