Прелестно изкупление

Продължавах да вървя, растенията от блатото и кипарисовите дървета, подаващи се от калната вода, се смениха с по-зелена трева, отвъд брега, толкова висока, че на места не виждах над нея. Проправях си път през нея, следвайки черната птица в небето, като се опитвах да не мисля за мястото, където всъщност отивах, или за това, което бях оставил зад себе си. Беше ми достатъчно трудно да не си представям лицето на майка си — как ли е гледала, когато си тръгнах… Опитвах се отчаяно да не мисля за очите й, за това как бе грейнала цялата, когато ме видя отново. Или за ръцете й, как ги размахваше във въздуха, когато говореше — сякаш мислеше, че може да изтегли думите от небето с пръстите си. И за прегръдката й, за тялото й обвито около моето, което чувствах като дом, защото тя бе мястото, от което бях дошъл в този свят.

Опитвах се да не мисля за мига, в който вратата се затвори. Тя никога нямаше да се отвори, не и за мен. Не и по този начин. Повтарях си го, докато вървях. Майка ми искаше точно това за мен. Да имам живот. Да живея. Да си тръгна от нея.

Ешу изграка и аз се сепнах. Продължих напред, разделяйки високите храсти и треви пред себе си, за да мина през тях.

Тръгването ми се бе оказало по-трудно, отколкото си бях представял, и все още не можех да повярвам, че го бях направил. Но както се опитвах да не мисля за майка си, така се стараех и лицето на Лена да е постоянно пред очите ми, за да ми напомня защо правех това, защо рискувах всичко.

Питах се какво ли прави в момента… дали пише в дневника си, дали се упражнява на цигулката си, дали чете оръфаното си копие на „Да убиеш присмехулник“?

Все още мислех за това, когато в далечината чух музика. Звучеше като… „Ролинг Стоунс“?

Част от мен очакваше, като разтворя храсталаците пред себе си, да видя Линк. Но колкото повече приближавах до пеещия „Не можеш да получиш това, което искаш“, осъзнавах, че песента беше на „Стоунс“, но гласът определено не беше на Линк.

Не беше достатъчно лош и вземаше прекалено много верни ноти.

Беше голям тип, с избеляла кърпа на главата и тениска на „Харли Дейвидсън“ с разперени криле на гърба. Седеше до пластмасова сгъваема маса — като онези в клуба за бридж в Гатлин. С тъмните си слънчеви очила и дълга брада имаше вид на човек, който трябваше да кара нанякъде своя чопър, а не да седи до брега на река.

Само обядът му правеше странно впечатление. Ядеше нещо с лъжица от пластмасова кутия. От мястото, където бях, приличаше на човешки вътрешности или на повръщано.

— Най-доброто чили, което можеш да намериш от тази страна на Мисисипи — поклати той глава.

Ешу изграка и кацна на ръба на сгъваемата маса. Огромно черно куче лежеше на земята до него и излая, но не си направи труда да се надигне.

— Какво правиш тук, птицо? Или ми предложи нещо, или нямаш работа наоколо. И не си мисли, че този път ще ти позволя да ми докопаш уискито. — Мотористът избута Ешу от масата. — Махай се. Къш. Кажи на Абнър, че съм готов за сделката, когато се реши.

Като прогони Ешу и гарванът изчезна в синьото небе, мъжът най-накрая ме забеляза.

— На обиколка за забележителности ли си или търсиш нещо специално? — подметна ми той, после прибра останките от обяда си в малка хладилна чанта и извади тесте карти.

Кимна ми с глава да приближа, размеси картите умело, премятайки ги от ръка в ръка. Аз преглътнах тежко и пристъпих напред, докато „Ръката на съдбата“ започна да звучи от старото радио, поставено на земята в прахта. Зачудих се дали мотористът слушаше нещо друго освен „Ролинг Стоунс“. Но едва ли щях да се осмеля да го попитам.

— Търся Повелителя на реката.

Мотористът се разсмя и започна да раздава карти на масата, сякаш някой седеше срещу него.

— Повелителят на реката? Не съм чувал това име от доста време. Речния повелител, Лодкаря, Пратеника… имам много имена, хлапе. Но можеш да ме наричаш Чарли. На това име отговарям, когато имам настроение да отговарям.

Не можех да си представя някой да накара този тип да направи нещо, което той няма настроение да направи. Ако бяхме в смъртния свят, вероятно щеше да е фейсконтрол пред рокерски бар или охрана в билярдна зала, където пияници си разбиват бутилки в главите.

— Приятно ми е да се запознаем… Чарли — преглътнах тежко аз. — Аз съм Итън.

Той ми махна с ръка.

— Е, какво мога да направя за теб, Итън?

Приближих до масата и минах отстрани, като се стараех да се държа на достатъчно голямо разстояние от гигантския звяр на земята. С квадратната си муцуна и набръчкана кожа приличаше на мастиф. Опашката му бе превързана с бяла марля.

— Не обръщай внимание на стария Драк. Няма да се надигне, освен ако не носиш сурово месо със себе си — ухили се Чарли. — Или ако ти не си сурово месо. Мъртво месо като теб, хлапе — ти не го интересуваш.

Защо ли това не ме изненадваше?

— Драк? Какво име е това? — посегнах да погаля кучето аз.

— От Дракон. От онези, които дишат огън и могат да сдъвчат ръката ти, ако се опиташ да ги милваш.

Драк ме погледна и изръмжа. Отдръпнах бързо ръката си и я пъхнах в джоба си.