Прелестно изкупление

Стигнах до гладката отвесна скала и отново проверих картата. Ето я. Кръгла рисунка в склона на хълма — явно бележеше някаква пещера, вход или тунел. На картата се забелязваше веднага, но когато свалих листа и вдигнах повторно глава, опитвайки се да намеря пещерата, пред мен просто нямаше нищо и това си беше.

Само скалистата повърхност, толкова отвесна, че се издигаше почти вертикално. Пътеката прекъсваше рязко точно пред нея, а скалата продължаваше нагоре в облаците — толкова високо, че изглеждаше направо безкрайна.

Нещо бе сбъркано.

Трябваше да има вход към тунела някъде тук. Обходих на няколко метра подножието на скалата, като се препъвах в късовете черни лъскави камънаци. Нищо.

Едва когато отстъпих назад от скалата, забелязах групичка изсъхнали храсти покрай камъните. Те бяха израснали във форма, смътно наподобяваща кръг.

Дръпнах изсъхналите клони с цяла сила и ето, тя беше там. Май нищо не можеше да ме подготви за това, което се появи пред очите ми и което всъщност представляваше тази рисунка на кръг на картата.

Малка, тъмна дупка — и под „малка“ имам предвид тясна; прекалено тясна, за да се промъкне един по-едър човек вътре. Бу например едва ли щеше да влезе. Може би Лусил, но дори и тя щеше да се изтормози малко. И вътре бе тъмно като в рог. Разбира се, че щеше да е така.

— О, я стига! — изпуфтях си сам на себе си.

Според картата тунелът бе единственият начин да стигна до Съвета на пазителите и следователно — единственият път да стигна и до Лена. Ако исках да се прибера у дома, трябваше да изпълзя някак си в него и по него. Призляваше ми само като си помислех за това.

Може би имаше начин да заобиколя. Колко ли време щеше да ми е нужно, за да мина от другата страна на планината? Прекалено дълго, това беше сигурно. Кого заблуждавах?

Опитах се да не мисля какво ще е цялата планина да е над теб, докато пълзиш през нея… Ако си вече мъртъв, можеш ли да бъдеш премазан и затиснат до смърт от тонове скала? Дали ще боли? Останало ли ти е нещо, което да те боли? Има ли нещо, което може да те нарани?

Колкото повече си казвах, че не бива да мисля за това, толкова повече мислех, и скоро бях почти готов да се обърна и да се върна.

Но после си представих алтернативата — да бъда затиснат тук, в отвъдния свят, без Лена, „до края на вечността“, както би казал Линк. Не можех да го допусна. Поех си дълбоко дъх, напъхах се някак си вътре и запълзях.

* * *

Тунелът бе по-малък и по-тъмен, отколкото можех да си представя. След като се вмъкнах вътре, между мен и тавана и страничните стени имаше само няколко свободни сантиметра. Беше по-ужасно от онзи път, когато с Линк бяхме заключени в багажника на колата на бащата на Емъри. Никога не съм се боял от тесни пространства, но тук беше просто невъзможно да не изпиташ клаустрофобия. И бе тъмно — по-лошо от тъмно даже. Единствената светлина идваше от пукнатините в скалите, които бяха много малко и на огромни разстояния една от друга.

През повечето време пълзях в пълен мрак и само звукът от дишането ми отекваше в стените. Невидима пръст влизаше в устата ми и попадаше в очите ми. Постоянно си мислех, че ще се блъсна в стена пред себе си — че тунелът просто ще спре и ще трябва да изпълзявам назад.

Или че няма да успея да го направя.

Повърхността под мен бе от същата остра черна скала като самата планина и трябваше да се движа бавно, за да не се нарежа на някой по-остър и издаден камък. Имах чувството, че ръцете ми са целите изподраскани, в коленете ми все едно се забиваха парченца стъкло. Дали мъртвите хора могат да прокървят до смърт? С моя късмет щях да съм първият, който май имаше шанс да го разбере.

Опитах се да се разсея — преструвах се, че броя стотиците фалшиви тонове в някоя от песните на „Холи Ролерс“ и се шегуваме с Лена за това. Нищо не помагаше. Знаех си, че бях сам. Това обаче само укрепваше решимостта ми да не остана така още дълго време.

Не може да е много далече, Лена. Ще успея и ще намеря Портите. Скоро ще се върна и ще ти разкажа колко гадно беше тук и заедно ще се смеем на историята.

В един момент обаче спрях. Беше прекалено болезнено да се преструвам, че си говоря мислено с нея чрез Келтската нишка.

Движенията ми се забавиха, мислите ми също забавиха ход заедно с тях, докато ръцете и краката ми започнаха да се мърдат в някакъв вцепенен ритъм като на техно музика. Напред и назад, напред и назад.

Лена. Лена. Лена.

Все още повтарях името й мислено, когато видях светлина в края на тунела — но този път не беше метафора, а чистата истина. Чух Ешу да грачи в далечината. Усетих подухването на вятъра, полъха в лицето си, студената влага на тунела отстъпи място на топлата светлина на света отвън.

Почти бях стигнал.

Присвих очи, когато светлината ме заслепи в края на дупката. Още не се бях измъкнал, но тунелът бе толкова тъмен, че очите ми трудно привикваха отново към дори най-малкото количество светлина.