Прелестно изкупление

Видях бледа светлина отпред, трепкаща в далечината. Сянката му премина пред нея, затъмнявайки в миг прохода, когато тесният тунел изведнъж се разшири и ни доведе до една пещера.

От железен полилей, висящ от лъскавия скален таван, капеше восък. Стените блещукаха на светлината на свещите. Ако не бях пълзял току-що през цяла планина от камънак, може би щях да бъда по-впечатлен. Но в момента от ограниченото пространство на пещерата кожата ми настръхна.

Когато се огледах наоколо, осъзнах, че мястото прилича на музей с налудничава колекция, каквато не бих могъл да изкопая и от задния двор на Сестрите. Стъклени кутии и рафтове, изпълнени със стотици предмети, бяха подредени по стените. Най-много ме заинтригува случайният на пръв поглед подбор на колекцията, сякаш дете не само бе събирало, но и каталогизирало нещата. Сложно гравирани сребърни и златни сандъчета за бижута бяха поставени до евтини детски музикални кутии; лъскави черни винилови плочи бяха струпани на купчини до един от онези старомодни грамофони с фунии, какъвто имаха и Сестрите; куклата Парцалената Ан4 бе сложена в един люлеещ се стол, а в скута й имаше голямо зелено бижу с размер на ябълка.

На лавицата по средата на стаята видях искряща сфера, подобна на онази, която носех в себе си миналото лято. Не можеше да е истина, нали? Сиянието?

Но беше. Точно като кълбото, което Макон бе дал на майка ми, само че то искреше в млечнобяло, а не в среднощночерно.

— Откъде имаш това? — пристъпих аз към лавицата.

Той се спусна рязко към мен и грабна сферата.

— Обясних ти. Колекционер съм. Може да се каже, че съм нещо като историк. Не бива да докосваш нищо тук, съкровищата в тази стая не могат да бъдат размествани. Прекарал съм хиляди човешки животи да ги събирам. Те всички са еднакво ценни — каза той на един дъх.

— Така ли? — погледнах аз към обикновена детска кутия за обяд, пълна с перли.

Той кимна.

— Безценни са.

Постави Сиянието отново на мястото му.

— Всички тези неща са ми били предложени като дар при Портите — добави създанието. — Повечето хора и не-хора знаят, че е възпитано да ми носят подарък, когато тропат по вратата. — Хвърли ми бърз поглед. — Не се обиждай.

— Да, съжалявам… Искаше ми се да имам нещо, което да ти дам…

Той повдигна неокосмената си вежда.

— Освен камък и гарван?

— Аха… — Огледах редиците от книги с кожени подвързии, подредени грижливо по лавиците, гръбчетата им, гравирани със символи и думи на езици, които не разпознавах. Една книга обаче привлече специално вниманието ми. На нея сякаш пишеше… „Книга на звездите“?

Пазачът на портите изглеждаше доволен от интереса ми и я извади от рафта.

— Това е една от най-редките книги от своя вид.

Книгата бе написана на наядски, чародейския език, който вече бях почнал да поназнайвам. В средата на корицата бяха изрисувани няколко звезди.

— Има само още една подобна…

— „Книгата на луните“ — довърших вместо него. — Знам.

Очите му се разшириха от изненада и той притисна книгата до гърдите си.

— Знаеш за тъмната й половина? Никой в нашия свят не я е виждал от стотици години.

— Защото не е във вашия свят. — Погледнах го за миг и после се поправих. — В нашия де.

Той поклати невярващо глава.

— Как е възможно да знаеш това?

— Аз я намерих.

Известно време създанието не каза нито дума. Личеше, че се опитва да прецени дали лъжа, или съм полудял. Нищо в изражението му не показваше, че ми вярва, но както казах — нямаше как да се познае какво точно мисли или преживява — лицето му не беше точно лице.

— Това номер ли е? — попита той и безизразните му зелени очи се присвиха. — Няма да ти е от полза да си играеш игрички с мен, ако очакваш да стигнеш до Портите към Отвъдното съдилище и Съвета на пазителите.

— Дори не знаех, че „Книгата на луните“ има друга половина. Така че как бих могъл да излъжа за подобно нещо?

Беше вярно. Никога не бях чул някой да споменава за това — нито Макон, нито Мариан, Сарафина или Ейбрахам.

Възможно ли е да не са знаели?

— Както казах, баланс. Светлината и Мракът са двете страни на едни невидими везни, които се накланят, докато ние висим от едната или другата страна. — Прокара кривите си пръсти по корицата на книгата. — Не можеш да имаш едното без другото. Тъжно, но факт.

След всичко, което бях научил за „Книгата на луните“, не можех да си представя какво имаше между кориците на противоположната й част. Дали „Книгата на звездите“ щеше да причини същите опустошителни последици? Беше ме почти страх да попитам.

— Каква цена трябва да се плати, за да се използва тази книга?

Пазачът на портите отиде до далечния край на стаята и седна на сложно резбован стол, който приличаше на трон от стар замък. Взе един термос с Мики Маус, наля си някаква кехлибарена течност в пластмасова чаша и изпи половината наведнъж. В движенията му личеше умора и се запитах от колко ли време наистина събира тази маса от ценни и непотребни вещи между тези стени. Когато най-накрая проговори, звучеше така, сякаш изведнъж бе остарял със сто години.