Прелестно изкупление

Когато бях едва наполовина излязъл, се отпуснах по корем с все още затворени очи, а черната пръст се допираше до лицето ми. Ешу грачеше силно, вероятно ядосан, че губех време в почивки. Или поне така си мислех.

Отворих очи и видях как слънцето блести ярко в чифт лъснати черни ботуши. После пред погледа ми се появи и краят на черна вълнена роба.

Супер.

Повдигнах бавно глава, готов да видя надвесен над мен… някой. Сърцето ми биеше до пръсване. Приличаше на човек — в известен смисъл. Ако пропуснеш факта, че бе напълно лишен от всякакво окосмение навсякъде, където се виждаше, и имаше невъзможно гладка сивкавочерна кожа и огромни очи. Черната роба бе опасана на кръста му с дълго въже и той — ако можеше да бъде наречен „той“ — приличаше на някакъв странен и нещастен извънземен монах.

— Да не си загубил нещо? — попита мъжът. Гласът му също приличаше на човешки. Като на стар, тъжен човек. Беше трудно да се свържат човешките черти и глас с останалата част от него, в която бях втренчил очи.

Измъкнах се докрай и се долепих до дупката в скалата, от която бях изпълзял, като се опитвах да не се блъсна в странното създание, каквото и да бе то.

— Аз… аз търся път към Отвъдното съдилище — казах, заеквайки аз. Опитвах се да се сетя какво ми бе обяснил Обадайя. Какво търсех? Врати? Порти? Това беше. — Искам да кажа, Портите към Отвъдното съдилище.

Изправих се на крака и пробвах да направя крачка назад, но нямаше накъде.

— Наистина ли? — Той изглеждаше абсолютно невпечатлен, може би дори леко раздразнен. Честно, трудно ми бе да определя дали това, в което гледах, бе лицето му, а камо ли какво означава изражението му.

— Точно така. — Помъчих се да звуча уверено. Изправен, бях почти с неговата височина, което ми действаше донякъде успокояващо.

— Пазителите очакват ли те? — Странните му, безчувствени очи се присвиха в две цепки.

— Да — излъгах аз.

Той се обърна рязко на пети, робата му се разлюля около него.

Грешен отговор.

— Не — провикнах се високо. — И ако ме намерят, ще ме измъчват, поне май всички смятат така. Но има едно момиче… всичко това е грешка… не трябваше изобщо да съм тук… И после дойдоха скакалците, и Общият ред бе нарушен, и аз трябваше да скоча…

Думите ми заглъхнаха. Давах си сметка колко нелепо звучат. Нямаше никакъв смисъл да се обяснявам. Дори на мен ми се струваха като абсолютни глупости.

Създанието спря, наведе глава на една страна и застина на място, сякаш обмисляше казаното. И мен.

— Е, добре. Намери ги.

— Кои?

— Портите на Отвъдното съдилище.

Погледнах покрай него. Наоколо нямаше нищо освен лъскави черни скали и ясносиньо небе. Може би беше и луд.

— Ами… не виждам нищо освен планините.

Той се обърна и посочи.

— Ето там.

Ръкавът на робата му се плъзна надолу и видях допълнителна гънка кожа да стърчи от тялото му, после тя се скри отново. Приличаше на крило на гигантски прилеп.

Спомних си налудничавата история, която Линк ми разказа през лятото. Макон го бе пратил в чародейските тунели да предаде съобщение на Обадайя Трублъд. Това вече бях разбрал, че е било истина. Но имаше и друга част от историята, в която Линк бил нападнат от някакво създание, което той пробол с градинските си ножици — било сиво-черно на цвят, с абсолютно гладка и гола кожа, с черти на човек и деформирана кожа, подаваща се от тялото му във формата на криле, поне според Линк. „Сериозно, казваше ми той. Не искаш да се натъкваш на подобно нещо в някоя тъмна уличка нощем.“

Знаех, че не може да е същото създание, защото Линк бе казал, че онова чудовище имало жълти очи. А това се взираше в мен със зелен поглед — почти чародейско зелено. А и онова с градинските ножици, забити в гърдите му. Не можеше да е той.

Зелени очи. Не златни. Нямаше защо да се страхувам, нали? Той не можеше да е от Мрака. И все пак, никога не бях виждал нещо като него — а вече бях видял доста неща в краткия си живот.

Създанието се обърна и отпусна ръката си, която изобщо не беше ръка.

— Видя ли?

— Какво?

Крилете му ли? Все още се опитвах да отгатна какво беше или не беше той.

— Портите — звучеше разочарован от моята глупост. Предполагам, че и аз на негово място щях да съм разочарован. Чувствах се наистина много глупав.

Вгледах се отново в посоката, която ми бе показал преди секунда. Там нямаше нищо.

— Не виждам нищо.

Доволна усмивка премина по лицето му, сякаш той си имаше тайна.

— Разбира се, че няма да ги видиш. Само Пазачът на портите може.

— А къде е… — Млъкнах, преди да довърша въпроса си. Вече знаех отговора. — Ти си Пазачът.

Имаше Повелител на реката и Пазач на портите. Разбира се. Имаше освен това и човек със змии вместо ръце, гарван, пиещ уиски, който можеше да лети от земята на живите в земята на мъртвите, река, пълна с мъртъвци и куче-дракон. Сякаш вървях из оживяла версия на играта „Тъмници и дракони“.

— Пазачът на портите — кимна утвърдително създанието, очевидно много доволно от себе си. — Аз съм това, както и много други неща.