Прелестно изкупление

Опитах се да се замислям много за думата „неща“. Но когато погледнах към кожата му с цвят на въглени и се сетих за противните му криле, не можех да си го представя като друго освен кръстоска между човек и прилеп.

Истински Батман, в известен смисъл.

Само че не от онези, които спасяват някого. Може би точно обратното.

Ами ако това… създание не поиска да ме пусне да мина?

Поех си дълбоко дъх.

— Виж, знам, че звучи налудничаво. Всъщност още преди година всичко премина отвъд границите на лудостта. Но там има нещо, което ми трябва. И ако не го получа, няма да мога да се прибера у дома. Има ли някакъв начин да ми покажеш къде са Портите?

— Разбира се.

Чух думите, преди да видя лицето му. И се усмихнах, докато в един момент не осъзнах, че само аз се усмихвах. Създанието се намръщи, огромните му очи се присвиха. Събра ръце пред гърдите си, долепи изкривените си пръсти един в друг и почна да ги мърда лекичко.

— Но защо да го правя?

Ешу изграка в далечината.

Вдигнах глава и видях огромната черна сянка, кръжаща над нас, сякаш се канеше да се спусне надолу и да атакува. Безмълвно, без дори да поглежда нагоре, създанието срещу мен повдигна ръка. Ешу се спусна и кацна на юмрука на Пазача на портите, настанявайки се там, все едно се срещаше отново със стар приятел.

А може би не.

Пазачът на портите изглеждаше още по-ужасен с Ешу до него. Беше време да приема фактите. Създанието бе право. Нямаше причина да ми помага.

После гарванът изграчи, почти със симпатия. Създанието издаде нисък, гърлен звук — почти като кудкудякане — и повдигна ръка, за да приглади перата на птицата.

— Късметлия си. Птицата умее много добре да преценява характера.

— Така ли? И какво казва за мен?

— Казва — бави се на завоите, свиди му се уискито, но има добро сърце. За мъртвец.

Ухилих се. Може би този стар гарван не беше толкова лош в крайна сметка.

Ешу изграчи отново.

— Мога да ти покажа Портите, момче.

— Итън.

— Итън… — поколеба се той, докато повтаряше бавно името ми. — Но трябва да ми дадеш нещо в замяна.

Почти се боях да попитам.

— Какво искаш?

Обадайя бе споменал, че Пазачът на портите ще очаква някакъв подарък, но не бях помислил за това. Той ме изгледа сериозно, обмисляйки въпроса ми.

— Размяната е важно нещо. Балансът е основен принцип в Общия ред.

— Общият ред? Мислех, че повече не трябва да се тревожим за него.

— Винаги има Ред. Сега повече от всякога новият Общ ред трябва да бъде много внимателно поддържан.

Не разбирах подробностите, но усещах важността на думите му. Нали именно затова се набърках в тази каша?

Той продължи.

— Казваш, че ти е нужно нещо, за да се прибереш у дома? Това, което желаеш най-много. Тогава аз казвам — а какво те доведе тук? Това желая най-много.

— Супер.

Звучеше просто, но всъщност нищо не разбрах. Все едно ми бе задал гатанка.

— Какво имаш? — Очите му просветнаха алчно.

Пъхнах ръцете си в джобовете и извадих оттам останалия ми речен камък и картата на леля Пру. Уискито и тютюнът отдавна бяха свършили. Пазачът на портите повдигна това, което би трябвало да са веждите му, но всъщност ги нямаше — две голи изпъкналости над очите му.

— Камък и карта? Това ли е всичко?

— Това ме доведе тук — кимнах аз. После посочих към Ешу, все още кацнал на рамото му. — И птицата.

— Камък и гарван. Трудно е да не се изкушиш. Но вече имам и от двете в колекцията си.

Ешу изграчи и отлетя от рамото му отново в небето, сякаш бе обиден. След няколко секунди изчезна от погледа ми.

— А сега вече нямаш птица — уточни за всеки случай Пазачът.

— Не разбирам. Има ли нещо, което конкретно да искаш? — Опитах се раздразнението, което вече изпитвах, да не проличи в гласа ми.

Пазачът изглеждаше доволен от въпроса.

— Конкретно, да. Честна, точно такъв вид размяна предпочитам.

— А можеш ли да бъдеш още малко по-конкретен?

Той наклони глава.

— Не знам какво ще ме заинтересува, докато не го видя. Нещата, които са най-ценни, често са онези, които дори не подозираш, че съществуват.

Това беше особено полезно, няма що.

— Как бих могъл да знам какво имаш вече?

Очите му грейнаха.

— Мога да ти покажа колекцията си, ако искаш. Няма друга такава в целия отвъден свят.

Какво можех да кажа?

— Да, ще е чудесно.

Следвах го по острите черни камъни и чувах гласа на Линк в главата си. „Лош ход, човече. Той ще те убие и ще те добави към колекцията си от идиоти, които са го последвали в зловещата му пещера.“

Това май бе единственият случай, в който бе по-безопасно, че съм мъртъв, а не жив.

Колко честно и балансирано бе, а?

* * *

Пазачът на портите се плъзна в тясна цепнатина в стена от лъскав черен камък. Беше по-голяма от дупката, но не много. Пъхнах се странично вътре и продължих да вървя така, защото нямаше достатъчно място да се завъртя.

Знаех си, че ще бъде някакъв капан. Линк бе описал създанието, което бе срещнал, като животно — опасно и лудо. Ами ако Пазачът на портите не бе по-различен, само по-добър в прикриването на истинската си същност? И къде беше този тъп гарван, когато имах нужда от него?

— Почти стигнахме — провикна се създанието към мен.