Прелестно изкупление

— Тези експерименти, както ги наричаш, са за тяхна защита. Води се война, Ксавие. Между Светлината и Мрака, между светлите и тъмните чародейци и смъртните са по средата на битката. — Млъкна, после се обърна рязко. — Искаш ли да гледаш как те умират? Готов ли си да поемеш отговорността за тази жестокост? Твоите постъпки вече ти костваха много, не мислиш ли?

— За твоя защита — поправи го Ксавие. — Това искаше да кажеш, нали, Ангелус? Смъртните са по средата в тази война. Ти да не би да се озова някъде отвъд и над тях?

Ангелус поклати глава.

— Очевидно няма да се съгласим по този въпрос — каза твърдо той. После започна да произнася думи на чародейски език с тих глас.

— Какво правиш? — попита Ксавие. — Заклинания? Това не е правилно. Ние сме балансът — наблюдаваме и пазим записите. Пазителите не заемат страна, не пресичат границата между световете на магията и на чудовищата!

Ангелус затвори очи и продължи да напява.

Кожата на Ксавие се съсухри и почерня, сякаш бе подпалена.

— Какво правиш? — проплака той. Въглищният цвят се разпростираше бързо по цялото му тяло, кожата му се опъна и стана невъзможно гладка. Ксавие пищеше, забил нокти в нея.

Ангелус произнесе последните думи на заклинанието и отвори очи точно в мига, в който косата на Ксавие падна на пода на цели кичури. Той се усмихна при вида на мъжа, когото бе унищожил.

— Изглежда, че ти вече премина на подходящата за теб страна.

Крайниците на Ксавие започнаха да се удължават неестествено, костите му се пукаха и чупеха. Ангелус се вслуша с удоволствие в тези звуци.

— Трябваше да изпитваш повече съчувствие към чудовищата.

Ксавие падна на колене.

— Моля те. Имай милост…

Ангелус се надвеси над Пазителя, който вече бе почти неразпознаваем.

— Това е Съветът на пазителите. Отвъдното съдилище. Ние сме отвъд световете на чародейците и смъртните. Обетите ни са думите, които аз казвам, а законите са тези, които аз избера. — Побутна с крак съсипаното тяло на Ксавие. — Тук няма милост.

* * *

Образите избледняха, заменени от виеща се синя мъгла. За секунда не помръднах. Имах чувството, че бях станал свидетел на нечия екзекуция — а екзекутираният седеше до мен. Поне това, което бе останало от него.

Ксавие приличаше на чудовище, но бе добър човек, опитващ се да постъпи правилно. Потръпнах, защото си давах сметка какво можеше да се случи на Мариан, ако Макон и Джон не се бяха намесили. Ако не бях сключил сделка с Лилум.

Вече знаех достатъчно, за да не съжалявам за стореното от мен. Колкото и зле да бяха нещата, можеха да бъдат още по-зле. Това ми беше пределно ясно.

— Съжалявам, Ксавие. — Не знаех какво друго да кажа.

Той върна „третото око“ обратно на рафта.

— Беше много отдавна. Но реших, че трябва да знаеш на какво са способни, след като си толкова нетърпелив да влезеш там. Ако бях на твое място, щях да тичам в обратната посока.

Облегнах се на студената стена на пещерата.

— Искаше ми се да мога.

— Защо искаш толкова отчаяно да влезеш там?

Бях сигурен, че за него никоя причина не може да бъде основателна. За мен обаче имаше една. И тя бе абсолютно достатъчна.