Прелестно изкупление

— Някой е добавил страница в „Хрониките на чародейците“ и аз умрях. Ако успея да я унищожа…

Ксавие протегна ръце към мен, сякаш искаше да ме сграбчи за раменете и да ме разтърси, за да ми вкара малко разум в главата. Но ги отдръпна, преди да ме докосне.

— Имаш ли представа какво ще ти сторят, ако те хванат? Погледни ме, Итън. Аз съм късметлия.

— Късметлия? Ти? — Млъкнах, преди да кажа нещо глупаво. Луд ли беше?

— Правели са това и на други, на смъртни и чародейци. Това е тъмна сила. — Ръцете му трепереха. — Повечето от жертвите им полудяват и се лутат из тунелите в отвъдния свят като животни.

Точно така бе описал Линк създанието, което го бе нападнало в нощта, в която Обадайя Трублъд бе умрял. Но това, което Линк бе срещнал, не е било животно. Било е човек — поне някога е бил такъв, докаран до лудост от мутацията на тялото си и от мъченията, на които е бил подложен.

Гадеше ми се.

Стените на Съвета на пазителите криеха повече неща от „Хрониките на чародейците“.

— Нямам избор. Ако не унищожа страницата, не мога да се върна у дома — погледнах го аз. Почти виждах как мислите препускат зад тази гладка сиво-черна кожа. — Трябва да има заклинание — нещо в „Книгата на звездите“ или в някоя от другите ти книги, което да ми помогне.

Ксавие скочи към мен и насочи кривия си пръст към лицето ми. Деляха ни само няколко сантиметра.

— Никога няма да позволя някой да докосне книгите ми или да ги използва, за да прави заклинания! Нищо ли не научи тук?

Отстъпих назад.

— Съжалявам. Не биваше да казвам това. Ще намеря друг начин, но все пак трябва да вляза вътре.

Всичко в поведението му се промени, когато предложих да използва заклинание.

— Все още нямаш какво да ми предложиш. Не мога да ти покажа Портите, освен ако не ми дадеш нещо в замяна.

— Сериозно ли говориш?

Да, от изражението му личеше, че е напълно сериозен.

— Какво, по дяволите, искаш?

— „Книгата на луните“ — отвърна той без колебание. — Знаеш къде е. Това е цената ми.

— Тя е в света на смъртните. А ако не си забелязал, аз съм мъртъв. И между другото, книгата е в Ейбрахам Рейвънуд. Той не е, как да се изразя… добър и щедър човек.

Вече бях започнал да мисля, че минаването ми през Портите ще бъде най-трудната част от пътуването ми към дома, ако това изобщо беше възможно.

Ксавие тръгна бавно към цепнатината в скалата, която водеше обратно навън.

— Мисля, че и двамата сме наясно — всичко може да се преодолее. Има си начини. Ако искаш да минеш през Портите, донеси ми „Книгата на луните“.

— Дори да успея да я взема, защо ще ти давам най-могъщата книга в чародейския свят? — вече почти крещях. — Откъде мога да знам, че няма да я използваш, за да направиш нещо ужасно?

Неестествено големите му очи се разшириха още повече.

— Какво може да е по-ужасно от вида, в който стоя пред теб сега? Има ли нещо по-лошо от това да гледаш как всеки ден, всеки миг тялото ти те предава? Мислиш ли, че мога да рискувам размяната, която книгата би поискала, ако реша да я използвам?

Той беше прав. Не можеш да получиш нещо от „Книгата на луните“, без да й дадеш нещо в замяна. Всички бяхме научили този урок по трудния начин. Другият Итън Уейт. Женевиев. Макон и Ама, Лена и аз. Книгата прави избора.

— Можеш да промениш намерението си. Хората се отчайват…

Не можех да повярвам, че говорех на отчаяно получовешко създание за отчаянието.

Ксавие се обърна към мен, тялото му вече бе наполовина прикрито в сенките.

— Защото знам на какво е способна, какво може да причини в ръцете на хора като Ангелус. Не бих произнесъл на глас и една дума от тази книга. Ще направя всичко възможно тя никога да не напусне тази стая, така че и никой друг да не може да го направи.

Говореше истината.

Ксавие бе ужасен от магията, било тя Светлина или Мрак. Тя го бе унищожила по най-ужасния начин. Той не искаше да прави заклинания, нито да използва свръхестествени сили. Искаше да защити себе си и другите от този вид сила. Ако имаше място, където „Книгата на луните“ щеше да бъде добре укрита, по-укрита, отколкото в. „Lunae libri“ или някоя друга чародейска библиотека, то бе тук. В пещерата на Ксавие щеше да е на по-сигурно място в сравнение с подземията на „Рейвънуд“ или заровена в гроба на Женевиев. Тук никой нямаше да я открие.

Тогава реших, че ще му я дам. Имаше само един проблем. Първо трябваше да намеря начин да я взема от Ейбрахам Рейвънуд.

Погледнах към Ксавие.

— Колко предмета с магическа сила имаш в колекцията си, Ксавие?

— Няма значение. Казах ти, никога няма да бъдат използвани.

Усмихнах се.

— Ами ако ти кажа, че ще получиш „Книгата на луните“, но все пак ще ми трябва помощта ти? Твоята и на някои от съкровищата ти?

Той ме погледна със странно изражение, а устните му се извиха от едната страна на другата.

Надявах се, наистина се надявах това да беше усмивка.

Осемнайсета глава Сенки

— Няма значение как ще стигна там, важното е да стигна — обясних вече за пети пореден път.

— До тази Земя на звезди и ивици? — попита Ксавие.

— Ъъъ, да може и така да се нарече. Офисът. На главната улица.

Той кимна.