Прелестно изкупление

Откъснах листа от най-близкия храст и ги пъхнах в джобовете си. Протегнах ръка, докато напипах стената на живия плет, и тръгнах. С дясната си ръка опипвах стената от храсти, а с лявата пусках листенца на всеки няколко крачки.

Беше като да ходиш из гигантско царевично поле. Дръж ръката си по стъблата, докато стигнеш до задънен край. После смени ръката и тръгни отново на другата страна. Всеки, който се е губил в царевично поле, може да ви каже това.

Следвах пътя отдясно, докато свърши, после смених ръцете и продължих да пускам моите „трошици“. После протегнах лявата си ръка и използвах камъчета вместо листа.

След като изминаха няколко часа — или поне така ми се струваше, стигайки от един задънен край до друг из този пъзел, като стъпвах върху същите листенца и камъчета, с които бележех пътя си, най-накрая се добрах до центъра на лабиринта, мястото, където свършваха всички пътища. Само че центърът не беше изход. Беше яма с огромни кални стени или поне ми приличаше на такова. Докато към мен настъпваха гъсти облаци от бяла мъгла, бях принуден да приема истината.

Лабиринтът изобщо не беше лабиринт.

Беше задънен край.

* * *

Отвъд мъглата и калта нямаше нищо друго освен непроходим храсталак.

Не спирай. Продължавай да вървиш.

Тръгнах напред, отблъсквайки вълните от плътна мъгла, които се притискаха към земята около мен. Тъкмо когато направих някакъв прогрес, кракът ми удари нещо дълго и твърдо. Може би пръчка или тръба. Опитах се да се придвижа наоколо по-внимателно, но мъглата ме затрудняваше и не виждах. Все едно се опитвах да гледам през очила, намазани с вазелин. С приближаването ми към центъра обаче бялата мъгла започна да се отдръпва и аз пак тръгнах.

Този път успях да видя какво има пред мен на пътя.

Не беше нито тръба, нито пръчка.

Беше човешко тяло. Част от него.

Дълго и тънко, сигурно беше кост от крак или ръка.

— По дяволите! — изругах аз. Дръпнах се назад и тя се изтъркаля, като част от човешката кожа се уви около краката ми. Вдигнах я. Край мен в пръстта бяха струпани купчини от кости, дълги и оголени от плът като онази, която държах в ръката си.

Пуснах я и отстъпих назад, препъвайки се в нещо, което помислих отначало за камък. Но беше череп. Колкото по-бързо тичах, толкова повече се спъвах, веднъж глезенът ми попадна в извивките на нечия бедрена кост, друг път се заклещих в част от гръбнак.

Сънувах ли?

Освен всичко друго имах силното усещане за дежавю.

Чувството, че тичам към място, където вече съм бил. А в това нямаше никакъв смисъл, защото не помнех да съм се мотал сред купища кости или ями или пък да съм си правил обиколки из световете мъртъв. Досега.

Все още.

Имах чувството, че съм бил тук, че винаги съм бил тук и няма да мога да си тръгна от това място. Сякаш всеки път, по който някога бях поемал, се намираше сред този лабиринт.

Няма друг изход освен да влезеш вътре в него. Със затворени или отворени очи.

Трябваше да продължа. Трябваше да се изправя лице в лице с това място, с тази яма, пълна с кости. Накъдето и да ме водеше. Или към когото и да ме водеше.

После пред мен изплува тъмна сянка и разбрах, че не съм сам. От другата страна на голото пространство пред мен имаше човек, който седеше върху нещо като кутия, поставена върху зловещ хълм от човешки останки. Не — беше стол. Виждах гърба, който се издигаше над останалата част, облегалките за ръцете, които се разширяваха постепенно.

Всъщност беше трон.

Фигурата се разсмя с непоносима увереност, докато мъглата се разпръсваше и разкриваше отрупаната с трупове и опустошена от неравната битка земя. Това нямаше значение за човека на трона.

За нея.

Защото, докато мъглата се оттегляше и разкриваше средата на ямата, вече бях разпознал кой седеше на високия злокобен трон от кости. Гърбът му бе направен от счупени човешки гръбнаци. Облегалките — от изпотрошени човешки ръце. Краката му — от изкривени човешки крака.

Царицата на мъртвите и прокълнатите.

Смееше се толкова силно, че черните й къдрици се виеха във въздуха като змиите на ръката на Обадайя. Най-ужасният ми кошмар.

Сарафина Дюшан.

Трийсет и втора глава Трон от кости

Тъмният й плащ се вееше от вятъра като сянка. Мъглата се извиваше около черните й ботуши с катарами и изчезваше в мрака, сякаш тя я привличаше към себе си. Може би наистина го правеше, все пак тя беше Катаклист — най-могъщият вид чародеец и в двете вселени.

Или поне вторият най-могъщ.

Сарафина отметна назад плаща си, като го остави да се свлече от раменете й, покрай дългите й черни къдрици. Кожата ми бе студена.

— Съдбата е кучка, нали така, смъртно момче? — провикна се тя от другия край на ямата с уверен и силен глас. Пълен с енергия и злина. Протегна се и стисна облегалките на трона си със своите костеливи хищни лапи.

— Няма да кажа нищо, Сарафина. Не и на теб. — Опитах се да запазя самообладание и гласът ми да не трепери. Не бях очаквал да я видя повече в живота си, а ето я и в отвъдния ми живот смърт.