Прелестно изкупление

— Мъртвецо, чуй ме добре. Съветът на пазителите не е като останалата част от отвъдния свят, той е неговата върховна точка. Има много имена. За скандинавците е известен като Валхала, Двореца на воините. Може да бъде и рай, и ад6. За гърците е Олимп. Колкото езици има, с които да бъде назован, толкова имена има той.

— Добре. Разбирам това. Но искам само да стигна до библиотеката. Дали мога да намеря някого, с когото да…

— Има само един път до Великия съвет — прекъсна ме мъжът. — Пътят на воина.

Въздъхнах.

— Значи няма друг начин? Някаква врата? Може би дори Вратата на воина?

Той поклати глава.

— Няма врати към Великия съвет.

Разбира се, че нямаше да има.

— Ясно. Ами стълбище? — попитах аз бледия мъж.

Той поклати отново глава.

— А може би алея?

За мъжа разговорът бе приключен.

— Има само един път към него, почетна смърт. И има само един път навън.

— Искаш да кажеш, че мога да бъда по-мъртъв от това?

Той се усмихна любезно.

Опитах отново.

— Какво означава това, по-точно? Почетна смърт?

— Влизаш в лабиринта. Той прави каквото прави с теб. Приемаш съдбата си.

— А? А какъв е пътят навън?

Пазителят сви рамене.

— Никой не си тръгва, освен ако не решим да го пуснем да си тръгне.

Супер.

— Благодаря, предполагам…

Какво друго можех да кажа?

— Късмет, мъртвецо. Бий се и намери покой.

Кимнах.

— Да, сигурно. Надявам се.

Странният Пазител, ако бе такъв, се върна обратно на поста си. Взирах се към гигантския лабиринт и се чудех за пореден път в какво се бях забъркал и как бих могъл да се измъкна оттук.

Не би трябвало да наричат смъртта „покой“ или „мир“. Трябва да я наричат „изкачване на по-високо ниво“ например, като в компютърните игри. Изглежда, че след като бях изгубил веднъж, играта ставаше все по-трудна. И бях повече от притеснен, защото осъзнавах, че тя току-що бе започнала.

Не можех да отлагам повече. Единственият начин да мина през този лабиринт, както бе и с повечето зловещи неща, бе просто да вляза в него, било то със затворени или отворени очи.

Трябваше да намеря пътя по трудния начин.

Пътят на воина, или какъвто бе там.

И да намеря покой? Това пък какво беше?

Пазачът, с когото бях говорил, ме надзираваше с поглед, докато слизах надолу по изсеченото в скалите стълбище. Слизах по-надълбоко в долината под мен, стъпалата се разширяваха и се превръщаха в каменни платформи, като между отделните камъни растеше зелен мъх, а по стените се виеше бръшлян. Когато стигнах в подножието, се озовах пред гигантска градина.

Не като градините, в които хората от Гатлин отглеждат домати и други зеленчуци. Беше по-скоро градина като градината на Едем — и нямам предвид цветарския магазин на главната улица в града ни, а истинската, онази райската.

Приличаше на сън. Защото цветовете бяха сбъркани — прекалено ярки, прекалено много. С приближаването си към нея, осъзнах къде точно се намирам.

Това беше самият лабиринт.

Редиците от жив плет бяха преплетени с толкова много цветни храсти, че в сравнение с тях градините на „Рейвънуд“ изглеждаха малки и запуснати. Колкото по-навътре вървях, толкова повече имах чувството, че не вървя, а си проправям път като през джунгла. Отмахвах клони пред лицето си, промушвах се между високи до кръста ми калинови храсти и съчки. „Копай, прасе, или умри.“7 Така щеше да каже Ама.

Не спирай да опитваш.

Сетих се за онзи път, когато се бях опитал да се прибера сам от Уейдърс Крийк. Бях на девет години. Мотаех се около работилницата на Ама, която не беше никаква работилница, а складът, където съхраняваше амулетите си. Тя все ме хокаше и аз й казах, че си тръгвам. „Мога да намеря пътя и сам“, така й казах. Но не намерих пътя към дома, всъщност не открих никакъв път. Вместо това навлизах все по-навътре в блатата, ужасен от пляскането на алигаторските опашки във водата.

Не се усетих, че Ама ме бе последвала, докато не паднах на колене и не се разплаках. Тогава тя излезе изпод дърветата, сложила ръце на кръста си.

— Май трябваше да пускаш трошици след себе си, за по-сигурно.

Не каза нищо друго, само ми протегна ръка.

— Щях да намеря обратния път — казах аз.

Тя кимна.

— И за миг не съм се съмнявала в това, Итън Уейт.

Но сега, докато махах мръсотията и тръните от лицето си, знаех, че Ама няма да дойде и да ме намери. Трябваше да се справя сам.

Като разораването на полето на Лилум и докарването на водата обратно в Гатлин.

Или като скока от кулата на Съмървил.

Скоро осъзнах, че се намирам в същата ситуация, както когато бях на девет години, загубен в блатото. Минавах по едни и същи пътеки отново и отново, освен ако наоколо нямаше и друг тип, носещ същия номер кецове „Конверс“ като мен. Сякаш пак се бях загубил по пътя си от Уейдърс Крийк към вкъщи.

Опитах се да се съсредоточа.

Лабиринтът е просто голям пъзел.

Подхождах грешно. Трябваше да бележа по някакъв начин пътеките, по които вече бях минавал. Имах нужда от трошиците на Ама.