Прелестно изкупление

— Пазител от север. Мъж, който иска повече, отколкото който и да е трябва да има.

— Какво иска?

Очите на Сула се срещнаха с тези на момичето и за миг се поколеба дали да й отговори.

— Да овладее съдбата си. Да промени картите.

— Но човек не може да промени картите.

Сула се извърна, спомняйки си какво бе видяла в деня, в който се роди Амари.

— Понякога можеш. Но винаги има цена, която трябва да се плати.

* * *

Когато отворих очи, Ксавие се бе надвесил над мен с притеснено изражение.

— Какво видя, мъртвецо?

Черният камък бе топъл в ръката ми. Стиснах го по-силно, сякаш той някак можеше да ме доведе по-близо до Ама. До спомените, затворени под лъскавата му черна повърхност.

— Колко пъти Ангелус е променял „Хрониките на чародейците“, Ксавие?

Пазителят на портите извърна очи и започна да извива нервно дългите си пръсти.

— Ксавие, отговори ми.

Погледите ни се срещнаха и в неговия видях болка и огорчение.

— Прекалено много.

— Защо го прави?

Какво можеше да спечели от това?

— Някои хора искат да бъдат нещо повече от обикновените смъртни. Ангелус е един от тях.

— Да не казваш, че иска да е чародеец?

Ксавие кимна бавно.

— Иска да промени съдбата. Да намери начин да отрече свръхестествения закон и да смеси кръвта на смъртни и чародейци.

Генетично инженерство.

— Значи иска смъртните да имат сили като чародейците?

Ксавие прокара неестествено дългата си ръка по голата си глава.

— Няма смисъл да имаш сили, ако не е останал никой, когото да мъчиш и контролираш.

Нямаше никаква логика. Беше прекалено късно за Ангелус. Дали и той като Ейбрахам Рейвънуд се опитваше да създаде някакъв нов хибрид?

— Правил ли е опити с деца?

Ксавие пак ми обърна гръб и дълго време мълча.

— Експериментира със себе си, използвайки тъмни чародейци.

Тръпка премина по гръбнака ми и гърлото ми пресъхна. Не можех да си представя какво би могъл да направи Пазителят с тях. Опитах се да намеря правилните думи, за да попитам, но Ксавие ми каза, преди да имам тази възможност.

— Ангелус вкусваше кръвта им, плътта им — не знам какво друго. Инжектира си серум, направен от кръвта им. Но това не му даде силата, която искаше. Той продължи да опитва. Всяка инжекция го правеше все по-блед и по-отчаян.

— Това звучи ужасно.

Той обърна деформираното си лице отново към мен.

— Това не е ужасната част, мъртвецо. Тя дойде по-късно.

Не исках да питам, но не можах да се въздържа.

— Какво се случи?

— Най-накрая той намери чародеец, чиято кръв му даде мутирала версия на неговата дарба. Чародейка. Тя беше светла, красива и мила. И… — Ксавие се поколеба.

— Обичаше ли я?

Чертите на лицето му изглеждаха по-човешки от всякога.

— Да. И Ангелус я унищожи.

— Съжалявам, Ксавие.

Той кимна.

— Тя беше могъщ телепат, преди да полудее от опитите на Ангелус.

Телепат. Внезапно разбрах.

— Да не казваш, че Ангелус може да чете мисли?

— Само на смъртните.

Само на смъртните. Като мен, Лив и Мариан.

Трябваше да намеря страницата си в „Хрониките на чародейците“ и да се върна у дома.

— Не се натъжавай, мъртвецо.

Наблюдавах как стрелките на часовника на Ксавие се въртят в различни посоки, бележейки времето, което не съществуваше тук.

Не исках да му казвам, че не бях тъжен.

Бях уплашен.

* * *

Гледах часовника, но не можех да следя времето. Понякога ставаше толкова зле, че забравях какво чакам тук. Прекалено многото време може да те накара да се чувстваш така. Да размие границите между спомените и въображението ти, докато започнеш да възприемаш всичко като нещо, което си видял във филм, а не като преживяно от теб самия.

Бях започнал да се отчайвам, че някога отново ще видя „Книгата на луните“. Което означаваше да се откажа от много повече от една стара чародейска книга.

Означаваше да се откажа от Гатлин, от доброто и лошото в него. Да се откажа от Ама, от баща ми и леля Мариан. От Линк и Лив, и Джон. От гимназия „Джаксън“ и закусвалнята, и от фамилния дом на Уейт, и от път номер 9. От мястото, където за първи път осъзнах, че Лена е момичето от сънищата ми.

Означаваше, че се отказвам от нея.

Не можех да го направя.

Не бих го направил.

След няколко дни или може би седмици — нямаше как да знам — Ксавие осъзна, че губя повече от време. Седеше на мръсния под на пещерата и подреждаше и описваше близо хиляда ключа.

— Как изглежда тя?

— Коя? — попитах аз.

— Момичето.

Гледах как подрежда ключовете по размер, после и по форма. Докато търсех подходящите думи, се чудех откъде се бяха появили, чии врати отваряха.

— Тя е… жива.

— Красива ли е?

Красива ли беше Лена? Ставаше ми все по-трудно да си спомня.

— Да, така мисля.

Ксавие спря сортирането на ключовете и ме погледна.

— Как точно изглежда?