Прелестно изкупление

Лена, тук ли си? Можеш ли да ме чуеш? Аз чакам. Знам, че скоро ще намериш книгата. Няма да повярваш какво е това място. Имам чувството, че живея в десетхилядигодишен храм — или крепост. Няма да повярваш и какъв е този тип. Приятелят ми Ксавие. Поне си мисля, че ми е приятел. Той прилича на десетхилядигодишен монах. Или някакъв вид древен праисторически прилеп, ако са съществували такива. Знаеш ли какво е да чакаш в свят, където времето не тече? Минутите са като векове — като вечност — само че е по-ужасно, защото не можеш да ги различиш едни от други. Откривам, че броя разни неща. Несъзнателно. Това е единственият начин, по който мога да отмервам времето.

Шейсет и две пластмасови копчета. Единайсет скъсани наниза — с от по четиринайсет до трийсет и шест перли. Сто и девет стари бейзболни картички. Девет батерии. Дванайсет хиляди седемстотин петдесет и четири долара и три цента от шест различни държави. Или може би шест различни векове.

Повече или по-малко.

Не знам как да изчислявам дублоните.

Тази сутрин броих стиропорените зрънца, падащи през разкъсания шев на една играчка жаба. Не знам откъде Ксавие е намерил това нещо. Стигнах до деветстотин деветдесет и девет и после изгубих бройката и трябваше да започна отначало.

Така прекарах днешния ден.

Както казах, човек може да полудее, докато седи и чака времето да мине в място без време. Когато намериш „Книгата на луните“, Лена, ще разбера веднага. Ще се махна в мига, в който мога. Държа нещата си приготвени до отвора на пещерата. Картата на леля Пру. Празна манерка от уиски и табакера за тютюн.

Не питай.

Можеш ли да повярваш, че след всичко, което преживяхме, книгата продължава да застава между нас? Знам, че ще я намериш. Някой ден.

Ще я намериш.

И аз ще чакам.

Не бях сигурен дали мислите за Лена караха времето да минава по-бързо или по-бавно. Но нямаше значение. Не можех да спра да мисля за нея, дори да се опитах. А се опитвах — като играех шах със зловещите фигури, които Ксавие бе събрал. Или му помагах да каталогизира всичко — от капачките на бутилки и мраморни топчета до древни чародейски книги. Днес бяха наред камъните. Ксавие сигурно имаше стотици от тях, от необработени диаманти, големи като ягоди, до кварцови късове и обикновени камъни.

— Важно е да описваме внимателно всичко, което имам. — Ксавие добави три големи въглена към списъка.

Взирах се в камъните пред мен. Чакъл, би казала Ама. Точно правилният нюанс сиво за алеята на Дийн Уилкс. Запитах се какво ли прави Ама точно сега. И майка ми. Двете жени, които ме бяха отгледали в два напълно различни свята, а не можех да видя нито едната от тях.

Вдигнах шепата си, пълна с прашен чакъл.

— Защо ги събираш тези? Това са обикновени камъчета.

Ксавие изглеждаше шокиран.

— Камъните имат сила. Те попиват чувствата и страховете на хората. Дори и спомените им.

Не се нуждаех от нечии чужди страхове. Имах си достатъчно свои.

Посегнах към джоба си и извадих оттам черния камък. Потърках гладката му повърхност между пръстите си. Това бе камъкът на Сула. Бе с формата на сълза, докато онзи на Лена бе по-закръглен.

— Ето — подадох го на Ксавие. — Можеш да го добавиш към колекцията си.