Прелестно изкупление

— Кръв от кръвта ми, корените на моята душа. Имам нужда от помощта ви.

Вятърът започна да се вихри около мен, вътре в кръга, а над главите ни просветна светкавица. Усетих топлината на книгата да се слива с топлината на ръцете ми, онази, която можех да контролирам — за да подпалвам и унищожавам всичко край себе си.

Ама не спря, сякаш разговаряше с небето.

— Призовавам ви да отнесете това, което аз не мога. Да видите това, което аз не мога. Да сторите туй, което аз не мога.

Зелен блясък излетя от ръцете на чичо Макон и се разпространи по кръга от ръка на ръка. Баба затвори очи, като че ли се опитваше да прокара през себе си и навън силата на Макон. Джон забеляза и също затвори очи, а светлината се усили. Нова светкавица прониза небето, но вселената не се разтвори и Великите не се появиха.

Къде сте, молех се мълчаливо.

Ама опита отново.

— Това е кръстопът, от който не знам накъде да тръгна. Само вие може да пренесете тази книга до момчето ми. Доставете я от този свят до вашия.

Концентрирах се по-силно, пренебрегвайки топлината, излизаща от книгата в ръцете ми. Чух как изпука клонка, после друга. Отворих очи и извън кръга избухнаха пламъци. Разгоряха се така силно, сякаш някой бе подпалил пръчка динамит и я бе метнал в тревата, създавайки нов кръг отвъд първия.

Огнена вълна — неконтролируемите пламъци, които подпалвах неволно понякога. Градината гореше отново. По моя вина. Колко пъти тази земя можеше да гори, преди щетите да станат непоправими?

Ама стисна още по-силно очи. Този път тя произнесе думите спокойно, не като напевна песен, а като молба.

— Знам, че не искате да дойдете за мен. Елате заради Итън. Той ви очаква, а вие сте и негово семейство, не само мое. Постъпете правилно. За последно. Чичо Абнър, лельо Дилайла, лельо Айви, бабо Сула, Туайла. Моля ви.

Небето се разтвори и от него се изля пороен дъжд. Но огънят все още гореше и чародейският огън продължаваше да сияе.

Видях нещо малко и черно да кръжи над нас.

Гарванът.

Гарванът на Итън.

Ама отвори очи и също го видя.

— Точно така, чичо Абнър. Не наказвай Итън за моите грешки. Знам, че го закриляш там, при вас, както винаги си се грижил за нас, тук долу. Той се нуждае от тази книга. Може би ти знаеш защо, за разлика от мен.

Гарванът приближаваше все повече и лицата започнаха да изплуват в мрачното небе, едно по едно — чертите им се оформяха в самия въздух над нас.

Чичо Абнър се появи първи, съвсем отчетливо в мига, когато гарванът кацна на рамото му — като малка мишка в краката на гигант.

Сула Пророчицата бе следващата, с царствените плитки, спускащи се на вълни по раменете й. Дебели нанизи с мъниста падаха небрежно на гърдите й, сякаш изобщо не тежаха. Или пък тежестта им си струваше цената. „Книгата на луните“ се тресеше в ръцете ми, все едно искаше да се отскубне и да избяга. Но аз знаех, че в този момент не Великите се пресягаха към нея. Книгата се съпротивляваше.

Стегнах хватката си, когато се появиха леля Дилайла и леля Айви, едновременно, държащи се за ръце и взирайки се надолу, сякаш оглеждаха сцената. Нашите намерения или способностите ни — нямаше как да знаем какво точно.

Но очевидно ни преценяваха. Чувствах го, както и книгата. Тя отново се опитваше да се освободи, парейки кожата на ръцете ми.

— Не я пускай! — предупреди ме Ама.

— Няма — провикнах се аз през виещия вятър. — Лельо Туайла, къде си?

Тъмните очи на леля Туайла се появиха преди нежното й лице и отрупаните й с гривни ръце. Преди сплетената й на плитки коса, в която се редуваха мъниста с талисмани. И преди редиците обеци, които се поклащаха на ушите й.

— Итън се нуждае от нея! — опитах се да надвикам аз вятъра, дъжда и огъня.

Великите се взираха в нас, но не реагираха.

За разлика от „Книгата на луните“.

Почувствах пулсиращото й сърце, силата и яростта, които се излъчваха от нея и преминаваха в тялото ми като отрова.

Не я пускай.

Образи преминаха през очите ми.

Женевиев държи книгата и произнася думите, които ще върнат Итън Картър Уейт при нея — макар и само за секунда, и ще донесат проклятие на семейството й за поколения наред.

Ама и аз — изговаряме същите думи, застанали над тялото на Итън Лоусън Уейт, нашия Итън.

Очите му се отварят и очите на чичо Макон се затварят.

Ейбрахам застанал над книгата, докато огънят заплашва да погълне „Рейвънуд“ в далечината, гласът на брат му Джонас, който го умолява да спре, точно преди той да го убие.

Виждах всичко това.