Прелестно изкупление

— Не се опитваме да използваме „Книгата на луните“ — прекъснах я аз. Чудех се дали ми вярваше. — Искаме да я изпратим на Итън.

В стаята беше тихо. Чаках дълго време баба да каже нещо.

— И защо смяташ, че това е възможно?

Обясних й за посланията, които Итън оставя в кръстословиците, но пропуснах да разкажа как се сдобихме с книгата, като се позовах на клаузата „шофьорът ми е пиян“. Нямаше да мога да минавам с това вечно, в някакъв момент щеше да поиска обяснение. Но не ми беше нужно да е вечно — просто тази вечер. След като изпратехме книгата на Итън, тя можеше да ме разпитва колкото си иска. Освен това чичо имаше правото пръв да ме накаже.

Баба слушаше внимателно, отпивайки от чашата с чай, която се бе появила в ръката й — комплимент от Кухнята.

Не пророни нито дума и не извърна очи от мен, докато говорех.

Най-накрая чашката бе поставена в чинийката и знаех, че баба е взела решение. Пое си дълбоко дъх.

— Ако Итън се нуждае от нашата помощ, нямаме избор, освен да му я дадем. Все пак той се жертва за всички нас и това е най-малкото, което можем да сторим.

— Бабо! — Рийс се спусна към нея. — Чуй се само!

— Как да го направи, като крещиш така? — тросна й се Ридли.

Рийс не й обърна внимание.

— Наистина ли ще изпратиш най-мощната книга в чародейската вселена в отвъдния свят, без да знаем кой ще я получи от другия край?

Рид сви рамене.

— Поне ти няма да си там.

Рийс я изгледа така, сякаш искаше да я прободе с градински ножици.

— Итън ще е там — казах аз.

Баба се поколеба, думите на Рийс я бяха накарали да се усъмни в решението й.

— Не е като да изпращаме обикновен колет, Лена. Ами ако книгата не отиде там, за където е предназначена?

Рийс имаше доволен вид, а сега Ридли сякаш закопня да има градински ножици в ръцете си.

— Ама ще се свърже с Великите.

Баба допи чая си и чашката й изчезна.

— Е, ако Амари участва в това, съм сигурна, че тя има план. Ще си взема палтото.

— Чакай — погледнах аз към Рийс. — Трябват ни всички от семейството. Ама каза, че няма да имаме достатъчно сила, ако не го направим заедно.

Рийс погледна към чичо Макон, който се бе появил в стаята при първия знак за семеен спор.

— И ти ще позволиш това да се случи?

Той подбра думите си внимателно.

— От една страна мисля, че е ужасно лоша идея.

— Ето — усмихна се самодоволно Рийс.

— Какво?!

Загубата на подкрепата на чичо ми бе нещото, от което най-много се боях, когато Ама ме изпрати да поискам помощта на семейството ми.

— Нека довърши, момичета — повиши глас баба.

— Но — продължи чичо — дължим го на Итън. Всъщност никога няма да можем да му се издължим подобаващо. Гледах как даде живота си за нас и не съм се примирил с това.

Въздъхнах с облекчение. Слава богу.

— Чичо Макон… — започна Рийс.

Той вдигна ръка и я накара да замълчи.

— Това не подлежи на обсъждане. Ако не беше Итън, в момента ти нямаше да имаш никакви сили — или дори нещо по-лошо. Редът бе разрушен и едва бяхме започнали да виждаме ефекта от хаоса. Ситуацията можеше да се развие в унищожителна посока. Гарантирам ти го.

— Не знам защо тогава още говорим за това — баба повдигна полата си и тръгна нагоре по стълбището. — Ще повикам Дел, Баркли и Риан.

Ридли преглътна при споменаването на името на майка й. Леля Дел не се чувстваше добре, откакто Ридли бе изчезнала, сърцето постоянно я болеше. Тя все още нямаше представа, че дъщеря й се е върнала. Нито, че се бе завърнала като тъмен чародеец.

Спомних си колко щастлива беше леля, когато Ридли изгуби силите си миналото лято. Да бъдеш смъртен, бе по-добре, отколкото да бъдеш Мрак, особено в това семейство.

Рийс се обърна към сестра си.

— Не трябва да си тук. Не нарани ли вече достатъчно хора?

Ридли се вцепени.

— Мисля, че мога да те нараня още малко, ако толкова настояваш. Не бих искала да те разочаровам. Все пак ти винаги си ме подкрепяла, сестричке — каза тя със сарказъм, но можех да усетя болката в гласа й. Ридли само се преструваше, че няма сърце.

Чух гласове и леля Дел се появи на върха на стълбището. Чичо Баркли я подкрепяше под ръка. Не бях сигурна дали ни бе чула, или баба й бе казала за Ридли. Но по начина, по който извиваше ръцете си, бе ясно, че вече знае истината.

Чичо Баркли я поведе по стълбището, високата му фигура се извисяваше закрилнически над нея. Побелялата му коса бе подстригана спретнато и поне веднъж той сякаш принадлежеше на същата епоха като нас останалите. Риан се влачеше зад тях, русата й дълга коса бе вързана на конска опашка. Когато Риан и Ридли бяха в една и съща стая, бе невъзможно да се пренебрегне приликата между тях. През последните шест месеца Риан бе станала истинска тийнейджърка. Вече не беше малко момиченце, въпреки че бе едва на дванайсет години.

Леля Дел се усмихна леко на Рид.

— Радвам се, че си добре. Толкова се притеснявах за теб.

Ридли прехапа устни и се залюля на високите си токове.

— Съжалявам… нали знаеш. Нямаше как да се обадя…

— Ейбрахам я беше затворил — изтърсих аз. Ридли бе виновна за много неща, но ми бе трудно да гледам как я критикуват за нещо, което е било извън нейния контрол.