Прелестно изкупление

Нямаше смисъл. Не можех да не го правя, не повече, отколкото можех да спра думите, които се преплитаха заедно, чакайки ме да ги запиша някъде.

„закони на физиката

закони на любовта

на времето и пространството

закони между световете

между теб и мен

там, където сме ние

изгубени и търсещи се

търсещи се и изгубени“

— Може би книгата е прекалено тежка — предположи Линк. — Онова малко черно камъче изобщо не тежеше.

— Не съм сигурна, че това е причината, Уесли. Въпреки че всичко е възможно — каза Мариан.

— Или невъзможно. — Ридли отново сложи черните си очила и издаде лекичко напред червения си език.

— Защо книгата не може да премине? — попита Джон.

Мариан се загледа в бележките на Лив, обмисляйки въпроса.

— „Книгата на луните“ е мощен свръхестествен предмет. Никой не разбира напълно мащаба на силите й. Нито Пазителите, нито чародейците.

— И ако произходът на магията й е свързан с чародейския свят, корените й ще бъдат дълбоко вкопани тук — каза Лив. — Както дърветата са вкоренени в конкретно място.

— Да не казваш, че книгата просто не желае да премине отвъд? — попита Джон.

Лив отново пъхна молива зад ухото си.

— Казвам, че може би не може да го направи.

— Или не бива. — Гласът на чичо Макон бе много сериозен.

Ридли седна на пода и опъна напред дългите си крака.

— Такава каша… Рискувах живота си, а сега сме зациклили тук с това нещо. Може би трябва да слезем в Тунелите и да видим дали някой от лошите момчета няма да знае нещо. Нали знаете, да съберем екипа и на лошите — все пак книгата е зла, нали?

Лив скръсти ръце пред надписа на тениската си, който днес беше „Едисон не е изобретил електрическата крушка“.

— Искаш да отнесем „Книгата на луните“ в мрачен чародейски бар?

— Да имаш по-добра идея? — попита Рид.

— Мисля, че да. — Мариан наметна червеното си вълнено палто и тръгна нанякъде.

Лив се спусна след нея.

— Къде отиваш?

— Да видя някой, който знае много неща не само за книгата, а и за света, отричащ физиката и в чародейския, и в смъртния свят. Някой, който може да има нужните ни отговори.

Чичо ми кимна.

— Чудесна идея.

Само един човек отговаряше на това описание. Някой, който обичаше Итън колкото мен. Някой, който бе готов на всичко за него, дори да пробие дупка във вселената.

Двайсет и седма глава Пукнатините във всичко

— Сега, не ми казвай, че смяташ да стъпиш дори в двора ми, чу ли ме? — Ама отказа да пусне Ридли по-навътре. Каза го по петнайсет различни начина още в първия ни разговор, когато неуспешно се опитахме да й обясним какво се случва. — Никакви тъмни чародейци няма да влязат в тази къща, докато съм жива. А дори и след като си тръгна. Не, сър, не, мадам… Няма начин.

Тя се бе съгласила да се срещне с нас в „Грийнбриър“.

Чичо Макон отказа да дойде.

— По-добре е така. С Амари не сме се виждали от нощта… когато се случи — обясни той. — Не съм сигурен, че това е точният момент.

— Значи казваш, че и ти се боиш от нея? — погледна го Ридли с любопитство. — Кой да помисли…

— Ще бъда в „Рейвънуд“, ако се нуждаете от мен — каза той, стрелвайки я с очи.

— Кой да помисли… — усмихнах се и аз.

Останалите изчакахме в близост до ронещата се стена на старото гробище. Устоях на порива да отида до гроба на Итън, въпреки че усетих познатото желание, копнежа да бъда с него. С цялото си сърце вярвах, че има начин Итън да се върне обратно при мен, и нямаше да спра, докато не го откриех. Ама също се надяваше, но виждах страха и съмнението в очите й. Вече го бе загубила два пъти. Винаги когато й носех поредната кръстословица, тя отчаяно искаше да си го върне. Мисля, че Ама не беше готова да повярва в нещо, което би могла да загуби отново. С книгата обаче бяхме една крачка по-напред към успеха.

Ридли се бе облегнала на едно дърво, на безопасно разстояние от дупката в каменната стена. Знам, че и тя се боеше от Ама, също като чичо Макон, въпреки че нямаше да го признае.

— Не й казвай нищо, когато дойде тук — предупреди Линк Ридли. — Знаеш каква става при споменаването на книгата.

Ридли се нацупи.

— Мислех, че Ейбрахам е досаден, но Ама е дори по-лоша.

И в този миг видях крак в ортопедична обувка да пристъпва през отвора.

— По-лоша от какво? — попита Ама. — По-лоша от маниерите ти? — Огледа Ридли от горе до долу. — От вкуса ти за дрехи?

Беше облечена в жълта рокля, цялата бе слънчево сияние и сладост, което не се връзваше изобщо с изражението й. Сиво-черната й коса бе прибрана грижливо в кок, а в ръка носеше торбата си за плетене. От доста време се познавахме и знаех, че вътре нямаше никакви принадлежности за плетене.

— Или от момиче, което е било извлечено от ада само за да влезе доброволно обратно в огъня? — Ама наблюдаваше Ридли внимателно.

Ридли не свали тъмните си очила, но виждах, че се бе засрамила. Познавах я прекалено добре. Имаше нещо в Ама, което те караше да се чувстваш ужасно, ако я разочароваш — дори ако си Сирена, която не е особено привързана към нея.