Прелестно изкупление

Мариан не помръдна.

Ридли изплю дъвката си.

Мариан постави кошчето на земята.

— Това, което не разбирам, е защо сте рискували живота си за тази ужасяваща книга. Оценявам факта, че вече не е в ръцете на кървавите инкубуси, но…

— Итън има нужда от нея — изстрелях аз. — Намерил е начин да се свързва с мен и поиска книгата. Опитва се да се върне тук.

— Получила си ново послание? — попита Мариан.

Кимнах.

— В последния брой на „Звезди и ивици“. — Поех си дълбоко дъх. — Трябва да ми се довериш. — Погледнах я в очите. — Нуждая се от помощта ти.

Мариан се вгледа в мен и дълго мълча. Не знаех какво си мисли, обсъжда или дори решава. Знаех само, че не каза нито дума.

Не мисля, че бе способна да го направи.

После тя кимна, придърпвайки стола си по-близо до мен.

— Разкажи ми всичко.

И аз започнах. Отдалече, от самото начало, с всички завои и подробности — Линк и Джон направо изиграха чрез движения и мимики срещата ни с Ейбрахам, а Рид и чичо Макон ми помогнаха да обясня плана ни с размяната на Джон за „Книгата на луните“. В този момент Лив изглеждаше ужасно нещастна, сякаш не можеше да понесе дори само да чува отново тази идея.

Мариан не каза нито дума, докато не приключихме, въпреки че бе лесно да се разгадае изражението й, което преминаваше от шок и ужас към симпатия и отчаяние.

— Това ли е всичко? — погледна ме тя, изтощена от историята.

— Става по-лошо — погледнах аз към Ридли.

— Имаш предвид, освен факта, че Линк направи дисекция на Ейбрахам с гигантски ножици? — направи гримаса Рид.

— Не, Рид. Разкажи й за плановете на Ейбрахам. Кажи й какво знаеш за Ангелус — казах аз.

Чичо Макон изви рязко глава при името на Пазителя.

— За какво говори Лена, Ридли?

— Ангелус и Ейбрахам замисляха нещо, но не знам подробности — сви рамене тя.

— Разкажи ни това, което знаеш.

Рид завъртя нервно на пръста си кичур розова коса.

— Този Ангелус е смахнат. Мрази смъртните и смята, че тъмните чародейци и Съветът на пазителите трябва да контролират техния свят, или нещо подобно.

— Защо? — Мариан мислеше на глас. Юмруците й бяха свити толкова здраво, че кокалчетата й побеляха. Собствените й преживявания в Отвъдното съдилище бяха все още пресни в паметта й.

Рид сви рамене.

— Ами… може би защото той е особено смахнат?

Мариан погледна към чичо ми и някаква мълчалива комуникация протече между тях.

— Не можем да позволим Ангелус да стъпи тук. Прекалено е опасен.

Чичо Макон кимна.

— Съгласен съм. Трябва…

Прекъснах го, преди да довърши.

— Знам само, че първо трябва да дадем „Книгата на луните“ на Итън. Все още има шанс той да се върне при нас.

— Наистина ли мислиш така? — Мариан произнесе думите тихо, почти недоловимо. Не бях сигурна, но имах чувството, че само аз ги чух. Все пак знаех, че Мариан вярва в невъзможностите на чародейския свят — лично бе ставала свидетел безброй пъти — и обичаше Итън колкото мен. Той й беше като син.

И двете искахме да вярваме.

Кимнах.

— Да. Трябва.

Тя се надигна от стола си и застана зад бюрото си, спокойна и концентрирана, както винаги.

— Значи е решено. Ще предадем „Книгата на луните“ на Итън, по един или друг начин.

Усмихнах й се, но тя вече бе потънала в мислите си и се оглеждаше из библиотеката, сякаш в нея бяха отговорите на всичките ни проблеми.

Както си и беше, всъщност.

— Трябва да има начин, нали? — попита Джон. — Може би в един от тези ръкописи или в някоя от онези стари книги…

Ридли разви капачката на лака си за нокти, мръщейки нос.

— Божичко… Стари книги.

— Опитай се да проявиш малко повече уважение, Ридли. Именно една книга е причината децата във фамилията Дюшан да страдат от поколения. — Мариан говореше за проклятието ни.

Рид скръсти ръце и изпуфтя.

— Както и да е.

Мариан издърпа лака от ръката й.

— Още едно нещо, което не позволявам в библиотеката си. — Метна го в кошчето.

Ридли я изгледа, но не каза нито дума.

— Доктор Ашкрофт, някога доставяли ли сте книга в отвъдния свят? — попита Лив.

Мариан поклати глава.

— Не бих казала, че съм имала такава поръчка.

— Може би Карлтън Ийтън ще я пренесе — каза Линк с надежда. — Може да я завиеш в една от онези кафяви хартии, както правиш за книгите на майка ми. И… нали знаеш, да я пратиш по някакъв начин там…

Мариан въздъхна.

— Опасявам се, че не става така, Уесли.

Дори Карлтън Ийтън, който си пъхаше носа във всяко писмо в града, и в чародейския, и в смъртния свят, не можеше да достави такава пратка.

Изнервена, Лив започна да прелиства малкия си червен бележник.

— Трябва да има начин. Каква бе вероятността да вземете книгата от Ейбрахам? И сега, когато тя е в нас, нима просто ще се откажем? — Измъкна молива иззад ухото си, мърморейки си сама на себе си. — В такъв вид отношения би трябвало да действат законите на квантовата физика…

Не знаех нищо за законите на квантовата физика, но знаех едно нещо.

— Камъкът от гердана ми изчезна, когато го оставих за Итън. Защо с книгата да е различно?

Знам, че го взе, Итън. Защо не взе и книгата?

Осъзнавах, че чичо Макон може да чува мислите ми, особено когато използвах неволно Келтската нишка, затова се опитах да спра.