Преследвана

— Вслушай се в сърцето си и ми кажи дали си права.

Поех дълбоко въздух и се заслушах в себе си. Да, да, то беше там, онова чувство, което идваше от моята богиня, и то ми каза, че съм права. Вдигнах поглед към умните сиви очи на Ленобия и казах уверено:

— Права съм.

— Тогава трябва да ви отведем с Афродита в манастира.

— Всичките — казах машинално. — Трябва да вземем Дарий, близначките, Деймиън и Афродита. Ако нещо се обърка, искам хората ми за кръга да са там. Освен това тук не ме посрещнаха много любезно и ако прогонването на Калона не освободи хлапетата и преподавателския състав от странното състояние на обсебване, не мисля, че ще се върна скоро в училище. Ще трябва някак си да се разправим и с Неферет. Имам нужда от помощта им, за да се справя с всичко това.

Ленобия се намръщи леко, но кимна.

— Разбирам те и въпреки че ме боли, съм съгласна с теб.

— Вие, Драконът и Анастасия ще трябва да дойдете с нас. В момента «Домът на нощта» не е безопасен за вас.

— Нашият Дом е тук — отвърна тя.

Погледнах я право в очите и казах:

— Понякога най-близките ти хора те предават и домът ти вече не е твоята крепост. Знам, че е трудно, но е истина.

— Много си мъдра за годините си, Жрице.

— Така си е. Аз съм продукт на един развод и един смотан втори баща. Кой да знае, че комбинацията ще се окаже толкова сполучлива?

Засмяхме се и гласовете ни се сляха със звънеца, който оповести края на учебния ден. Ленобия скочи бързо от сламата и каза:

— Трябва да изпратим съобщение до приятелите ти да дойдат в конюшните. Тук сме защитени от очите и ушите на гарваните-демони.

— Помислила съм за това — отвърнах бързо. — След малко всички ще са тук.

— Ако Неферет разбере, че ще се срещнете тук, ще стане лошо за всички ни.

— Знам — казах на глас, но си помислих: «Мамка му!»

Трийсета глава

Въпреки че навън леденият дъжд отново се засили, Деймиън, близначките, Афродита и Дарий дойдоха само минути след последния звънец.

— Това с бележките беше много умно — каза Ерин.

— Хитър начин да ни доведеш тук, без да мислим за това — добави Шоуни.

— Браво на теб! — похвали ме Деймиън.

— Но вие мислите за това сега, следователно трябва да измислим някаква защита и да действаме бързо. Така че казвай какво ще правим — каза Дарий.

— Така е — съгласих се аз. — Призовете елементите си и ги накарайте да формират защитна стена около мислите ви.

— Фасулска работа — каза Ерин.

— Да, това сме го отработили — каза Шоуни.

— Искате ли да образуваме набързо един кръг?

— Не, Зо, достатъчно е да ни осигуриш няколко секунди тишина — каза Деймиън. — Вече сме подготвили елементите и те чакат.

— Охо, кокошарникът се размърда! — обади се Афродита.

— Затваряй си плювалника! — викнаха в един глас близначките.

Афродита изсумтя презрително и отиде при Дарий, който веднага сложи ръка около раменете й. Забелязах, че раната на лицето му едва се виждаше и на разкъсаното място беше останала само бледорозова следа. Това ми напомни за собствената ми рана и докато близначките и Деймиън призоваваха елементите, а Афродита се натискаше в Дарий, аз се завъртях с гръб към тях и надникнах крадешком под тениската си. Гледката ме накара да изкривя лице от отвращение. Нямаше симпатична розова линия или поне нещо, което да ми заприлича на белега на Дарий. Кожата беше набръчкана, със стърчащи огненочервени и възпалени ръбове. Размърдах рамене. Не, не болеше. Беше само подуто и чувствително на пипане. И грозно. Много, много грозно.

Всеки път, когато през ума ми минаваше, че някой може да я види («някой» като Ерик, Старк или Хийт), ми идваше да ревна с глас. Сигурно повече никога нямаше да бъда с момче. Какво пък, поне животът ми нямаше да бъде толкова сложен…

— Бойните рани от битката между доброто и злото имат уникална красота — обади се Ленобия.

Подскочих и се огледах. Тя беше застанала съвсем близо до мен. Не я бях чула да се приближава. Вгледах се внимателно в нея. Ленобия беше съвършена, нищо не накърняваше красотата й.

— Звучи добре на теория, но ако белегът е твой, тогава действителността е по-различна.

— Знам какво говоря, Жрице — тя повдигна сребърната си коса и я прехвърли през едното си рамо така, че да видя основата на врата й, а с другата ръка дръпна яката на ризата си и откри ужасен белег, който започваше от края на косата й и слизаше надолу по гърба.

— Окей, всички елементи са тук — извика Ерин.

— Готови сме — каза Шоуни.

— Защо те нямаше шестия час? — попита Деймиън.

Ленобия и аз се спогледахме.

— Друг път ще ти разкажа за белега — каза тихо тя и се приближи до тях. Тръгнах след нея, като се питах с какъв род зло се е сблъскала, за да получи такъв ужасен белег. — Зоуи назова имената на хората, споменати в онова стихотворение — започна направо тя. — И мястото на силата, където трябва да отидем.

Всички обърнаха очи към мен.