Преследвана

— Вече не — отвърнах аз. — Стиви Рей се Промени в друг вид вампир, нейните татуировки са червени. И всички онези гадни хлапета, които се опитаха да те изядат, ъм… те сега са червени хлапета и вече не са толкова гадни.

— Аха — погледна ме замислено Хийт. — Е, радвам се, че твоята НДП вече е добре.

— Аз също — усмихнах се аз.

— И тези трима възрастни вампири достатъчни ли са, за да ви поддържат в добра форма? — продължи с въпросите той.

— Трябва да сме им достатъчни. Хийт, време е да си тръгваш — каза малко грубо Ерик.

Двамата с Хийт обърнахме глави към него. През последните няколко минути се бях разчекнала от усмивки и признавам, че ми беше много приятно да разговарям отново с Хийт.

— Ледената буря — обясни Ерик. — За него няма да е добре, ако го застигне тук, а ако остане още малко, ще се случи точно това — той замълча за миг и се заслуша в нещо, което нашите уши не можеха да доловят. — Слънцето ще залезе след около… половин час. Колко време ти отне да се придвижиш от «Счупената стрела» дотук, Хийт?

Хийт се замисли.

— Близо два часа. Пътищата са ужасни. А би трябвало да вземе разстоянието за около половин час.

Ерик беше прав. Хийт трябваше да си върви. Освен че нямахме представа колко опасен би могъл да е Калона, на всичкото отгоре аз не бях сто процента сигурна, че Хийт е в безопасност сред червените хлапета. Но в момента трябваше да забравя за множеството въпроси, които тяхното поведение предизвикваше в мен. В момента нямаше никакво значение какви са те. Хийт беше стопроцентов човек с вкусна, прясна, топла, секси пулсираща кръв (затворих си очите за факта, че моята уста също се напълни със слюнка, докато мислех за него), а аз не можех да кажа дали силата на волята им щеше да е достатъчна, за да ги спре.

— Ерик е прав, Хийт. Не бива да оставаш при нас през нощта, особено тук, толкова близо до «Дома на нощта». Ледената вихрушка е едно на ръка, но освен нея ние не знаем какво става с гарваните-демони.

Хийт ме погледна така, сякаш бяхме съвсем сами.

— Ти се безпокоиш за мен.

Гърлото ми пресъхна. Не беше разговор, който исках да водим пред Ерик.

— Разбира се, че се безпокоя. С теб сме приятели от цяла вечност — усещах очите на Ерик в гърба си и добавих, като се постарах да не показвам чувство за вина. — Приятелите се тревожат за своите приятели.

Хийт ми се усмихна мило, интимно.

— Да, така правят приятелите.

— Време е да тръгваш — Ерик нямаше търпение да сложим точка на всичко това.

— Ще тръгна, когато Зо ми каже — отвърна Хийт, без да поглежда към Ерик.

— Време е да тръгваш, Хийт — повторих и аз.

Той продължи да ме изпива с поглед. Сърцето ми прескочи два-три пъти, докато най-после го чух да казва:

— Добре, както кажеш — после се обърна към Ерик. — Значи, вече си истински вампир?

— Да.

Той го огледа внимателно от глава до пети. Двамата имаха горе-долу еднакъв ръст. Ерик беше малко по-висок, но Хийт беше по-мускулест. И двамата бяха настръхнали, сякаш всеки момент ще се хвърлят един към друг. Напрежението хвърляше искри из въздуха. Кой щеше да нападне пръв?

— Казват, че завършените вампири били верни на жриците си. Това истина ли е?

— Да — отвърна Ерик.

— Добре. Тогава се надявам, че ще се грижиш за Зоуи.

— Докато съм жив, няма да позволя да й се случи нещо — каза Ерик.

— Внимавай много — гласът на Хийт изгуби вродената си мекота и смеха, който обикновено придружаваше думите му — Защото ако позволиш да й се случи нещо, ще те намеря и вампир или не вампир, ще ти извия врата.

Единадесета глава

Застанах между двамата и извиках:

— Стига вече! Имам достатъчно тревоги на главата си, не ме карайте да ви ставам рефер. Боже, какви деца сте и двамата!

Двамата продължаваха да се измерват с поглед над главата ми.

— Казах, престанете! — ядосах се и забих по един юмрук в гърдите им. Те примигаха изненадано и най-после обърнаха глави към мен. Сега беше мой ред да гледам страшно. — Стига сте си мерили мускулите! Вашето перчене толкова ми писна, че ми идва да призова елементите и да ви наритам и двамата.

Хийт пристъпи смутено от крак на крак. После ми пусна една от огромните си усмивки и заприлича на малко сладко дете, току-що нахокано от майка си.

— Извинявай, Зо, забравих какво ти се е насъбрало на главата.

— Да, и аз съжалявам — разкая се и Ерик. — Знам, че няма причина да се притеснявам за него и теб — и завърши с усмивка към Хийт.

Хийт ме погледна така, сякаш очакваше да кажа: знаеш ли, Ерик, всъщност има причина да се притесняваш, защото аз все още харесвам Хийт, но не казах нищо. Не можех да го кажа. Каквото и да ставаше между мен и Ерик, Хийт беше част от стария ми живот и трябваше да си остане там. Просто не пасваше на настоящето, нито на бъдещето ми. Той беше стопроцентов човек, което означаваше, че е сто процента по-уязвим от нас при евентуална атака отвън.

— Добре, тръгвам си — наруши неловката тишина той. Пристъпи от крак на крак, после тръгна бавно към изхода. Беше почти до вратата, когато се обърна и добави — Но първо трябва да поговоря с теб насаме, Зо.