Преследвана

Миризмата ме удари веднага. Тази до болка позната, любима миризма на кръвта на Хийт. Онази, която някога беше част от моята. Нищо не можеше да се сравни с аромата на прясна човешка кръв. Нито кръвта на хлапетата, нито на зрелите вампири има такава притегателна сила, такова хипнотично въздействие. Неволно се наведох над него.

— Да! Пий от мен! Спомни си колко хубаво ни беше — прошепна Хийт, обви ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си.

Не можех ли да поема само една глътчица? И какво толкова, ако отново се обвържех с Хийт? Ние и така си бяхме свързани. Не може да е толкова лошо. Чувствах се страхотно, когато бяхме Обвързани. Той също, докато… докато аз не развалих всичко и не разбих сърцето му.

Избутах го от себе си и изскочих от кабината. Леденият дъжд охлади страстите и жаждата ми за кръв. Заобиколих откъм мястото на шофьора и вдигнах поглед към него.

— Трябва да се връщам — казах, опитвайки се да успокоя дишането и бесния бяг на сърцето си. — Ти трябва да се върнеш към света, на който принадлежиш. Той не е тук, Хийт.

— Какво стана, Зо? — Хийт излезе от камиона и пристъпи към мен.

Аз моментално отстъпих една крачка назад.

— Сбърках ли нещо?

— Не, Хийт. Проблемът не е в теб — казах и отметнах мократа коса от лицето си. — Ти си върхът. Винаги си бил върхът и аз те обичам. Точно затова не можем да продължим. Обвързването не е добро за теб, особено сега.

— Защо не оставиш аз да преценя кое е добро за мен и кое не?

— Защото когато става въпрос за мен и теб, ти не мислиш трезво! — извиках аз. — Помниш ли колко те болеше, когато разкъсахме връзката? Тогава ми каза, че си се чувствал толкова ужасно, че си искал да умреш.

— Тогава не я прекъсвай повече.

— Не е толкова лесно. Животът ми вече не е така прост.

— А може би ти го усложняваш излишно. Ти си тук и аз съм тук. Ние се обичаме. Обичаме се още от деца, затова трябва да останем заедно. Точка по въпроса.

— Животът не е книга, Хийт. Няма гаранция, че краят ще е щастлив.

— Ако те имам, не ми трябват гаранции.

— Точно тук е проблемът. Ти не можеш да ме имаш. Вече не — поклатих глава и вдигнах ръка да го спра, когато понечи да заговори отново. — Не! В момента не мога да направя това. Искам да се качиш в камиона и да се върнеш в «Счупената стрела». Аз ще сляза в тунела. При моите хлапета и моето вампирско гадже.

— О, моля ти се, стига! Ти и този вампирски задник? Няма начин да се примириш с неговата тъпа ревност, Зо.

— Сега не става дума за мен и Ерик. Истината е, че ти и аз не можем да сме заедно. Трябва да ме забравиш и да продължиш живота си. Човешкият си живот, Хийт — обърнах му гръб и тръгнах към входа. Чух стъпки зад себе си и извиках, без да се обръщам. — Не! Искам да си тръгнеш и да не се връщаш повече. Никога.

Затаих дъх и чух, че стъпките спират. Но и този път не се обърнах. Страхувах се, че ако се обърна, ще хукна към него и ще падна в прегръдките му.

Вече достигах до старата метална врата, когато чух първия грак. Грозният звук ме накара да се закова на място, сякаш се ударих в тухлена стена. Обърнах се назад. Хийт стоеше под ледения дъжд до дървото, на няколко крачки от камиона. Не задържах поглед върху него. Очите ми се впериха в черните клони на натежалото от лед дърво.

Нещо помръдна между сенките на голите му клони. В главата ми проблесна неясен спомен и аз примигнах няколко пъти, преди да погледна отново натам. Опитах се да си спомня къде бях виждала подобно нещо. Внезапно тъмнината се раздвижи… промени се… аз различих сянката и ахнах. Неферет! Държеше се здраво за заледения клон, онзи, който почти лежеше на покрива на депото. Очите й светеха в червено и косата й се мяташе диво около нея, като подхваната от ураганен вятър.

Тя ми се усмихна, но усмивката й беше толкова зла, че кръвта във вените ми замръзна. Докато стоях там, ужасена и вцепенена, образът й заплува, затрептя и на мястото на Висшата жрица се появи лицето на огромен гарван-демон. Кацналото на покрива на депото противно създание не можеше да се нарече нито човек, нито животно. Беше отвратителна смесица от двете и ме изпиваше с кървавочервените си човешки очи. Ръцете и краката му също бяха човешки, голи и отвратителни, те стърчаха извратено от гигантското му тяло на гарван. Видях раздвоения му език и потеклата от гнусната му паст блестяща лига и потръпнах от отвращение.

— Зоуи, какво става? — извика Хийт. И преди да му кажа да не мърда, той проследи погледа ми към надвисналите над покрива клони. — Какво е това, мамка му!

Преди да регистрирам ефекта на видяното по лицето му, птицеподобното изчадие премести поглед от Хийт към мен и издиша името ми със страшен нечовешки глас:

— Ззззоуииии! Търссссехме тееее!

Отново се вцепених. Нещо изкрещя в главата ми: «Те са ме търсили?» Но от устата ми не излезе звук. Нито предупреждение към Хийт, нито дори надигащият се в гърлото ми писък на изплашено момиче.

— Бащщщща ми ще бъъъъде мноооого доволенннн, когггато те отнеса пррри него — изсъска изчадието и раздвижи големите си криле, сякаш се готвеше да се спусне и да ме грабне в лапите си.