Преследвана

Кимнах едва и макар да знаех какво следва, ахнах от възхищение, когато Дарий полетя напред с такава скорост, че всичко около нас изгуби очертанията си и се сля в едно. Веднъж вече бях станала свидетел на удивителната му способност на практика да се телепортира от едно място на друго, но сега номерът беше също толкова зрелищен и спиращ дъха. Стори ми се, че са минали няколко секунди, когато Дарий се закова пред входа на стаята на Стиви Рей, дръпна завесата и влезе вътре. Стиви Рей седна в леглото и разтърка очи, после ни погледна тъпо. Изведнъж устата й се отвори от изненада и тя скочи от леглото.

— Зоуи! Какво стана?

— Гарваните-демони — отвърна Дарий. — Би ли разчистила онази маса?

Стиви Рей избута с едно движение всичко от масата до леглото. Исках да й кажа да не разхвърля всичко по земята, защото бях сигурна, че е счупила поне две чаши и видях как DVD дискове се разхвърчаха из цялата стая, но гласът не ми се подчини. Отказах се и съсредоточих всичките си сили в опита си да не умра от ужасната болка, която прерязваше на две горната част на тялото ми, докато Дарий ме поставяше на масата.

— Какво ще правим сега? Какво ще правим? — попита няколко пъти Стиви Рей и се разплака. Заприлича ми на изгубено дете.

— Хвани ръката й. Говори й нещо. Не й позволявай да изпадне в безсъзнание — каза Дарий, отвори един комплект за първа помощ и започна да вади нещата оттам.

— Зоуи, чуваш ли ме?

Усещах, че Стиви Рей държи ръката ми, но гласът й идваше някъде от километри. Трябваха ми нечовешки усилия, за да прошепна едно «да».

Тя стисна ръката ми.

— Ще се оправиш, Зоуи! Чуваш ли ме? Нищо няма да ти се случи, защото какво бих правила тогава аз… — гласът й се изгуби сред риданията, но тя превъзмогна сълзите и продължи — Не може да умреш сега, Зоуи! Ти винаги си вярвала в мен и затова аз се опитвах да бъда доброто момиче, за което ме мислиш. Страх ме е, че без теб доброто ще си иде от мен и аз ще се предам на мрака. Освен това има толкова неща, които трябва да ти кажа. Важни неща.

Исках да й се скарам да не циври като глупачка и да не говори дивотии, защото нямах намерение да ходя никъде, но през болката и вкочанясването в мен се зароди странно чувство. Единственият начин да го опиша е да го сравня с чувството, че не е справедливо. Това, което беше станало и ставаше с мен, не беше справедливо и новото усещане, повече от кръвта и повече от страха в очите на приятелите ми, ме убеди, че нещата наистина отиваха на зле и аз може би наистина се бях запътила за някъде.

Изведнъж болката изчезна и аз реших, че ако това означава да умреш, е сто пъти по-добре от онази адска болка.

Хийт връхлетя в стаята, дойде до мен и хвана ръката ми. Дори не погледна към Стиви Рей.

— Как си? Държиш ли се? — попита той и махна нежно влажните кичури от лицето ми.

Опитах се да се усмихна, но той изглеждаше толкова далеч от мен, че се усъмних дали усмивката ми ще достигне до него.

Малко след това дотичаха и близначките. Крамиша ги следваше по петите.

— Ох, не! — Ерин спря на няколко крачки пред мен и запуши уста с ръка.

— Зоуи? — погледна ме объркано и Шоуни. Очите й пробягаха по окървавеното ми тяло и тя избухна в сълзи.

— Не изглеждаш добре — поклати глава Крамиша. — Никак даже. Замълча за момент. Очите й се преместиха към Хийт, който не откъсваше поглед от мен. Толкова се тревожеше, че и бял слон да беше влязъл в стаята и да се бе разтанцувал, пак нямаше да забележи.

— Това не е ли онзи човек, дето беше тук и преди? — попита Крамиша.

Не знам защо, но освен тялото си, което сякаш вече не ми принадлежеше, усещах всичко останало, което ставаше в стаята, болезнено ясно. Близначките се държаха за ръце и плачеха толкова силно, че им потекоха сополи. Дарий все още ровеше из комплекта за първа помощ. Стиви Рей продължаваше да потупва ръката ми и се мъчеше (без успех) да задържи сълзите си. Хийт ми рецитираше безсмислени откъси от «Титаник». Всички бяха съсредоточени в мен, с изключение на Крамиша. Тя поглъщаше с гладни очи Хийт. Малките камбанки започнаха да звънят предупредително в главата ми и аз поведох истинска битка, за да възвърна контрола върху тялото си. Трябваше да предупредя Хийт да се пази. Трябваше да му кажа да се маха оттук, преди да му се е случило нещо лошо.

— Хийт! — успях да промълвя. — Тук съм… Нямам намерение да мърдам от теб.

Въздъхнах наум. Хийт и героичните му пози бяха много сладки, но се страхувах, че няма да го опазят от червените хлапета на Стиви Рей.

— Хей, ти не си ли онова човешко същество, дето беше тук преди няколко дни? — доближи се до него Крамиша, решила да го попита директно, след като не получи отговор от нас. Очите й се спряха върху червената му драскотина и това ми се стори обезпокоителен знак. Аз ли бях единствената, която подушваше опасност в напрегнатия й поглед?

— Дарий! — произнесох едва. За моя радост воинът вдигна глава от комплекта и ме погледна. Аз преместих очи от него към Крамиша, която вече се приближаваше все по-близо до Хийт, и той ми кимна с разбиране.

— Крамиша! Напусни веднага стаята! — изкомандва воинът.