Преследвана

— Само че на мен не ми трябва да се свързвам с духа, за да защитя мислите си — вирна нос Афродита. — Още от деня, когато бях Белязана, Неферет не може да чете мислите ми, както не може да чете и тези на Зоуи. И държа да ви кажа, че започва адски да ми писва да ме подритвате непрекъснато само защото отново съм човек.

— Добре, извинявай! Сбърках. Явно си права в онази част с четенето на мисли — каза Деймиън. — Но все пак предлагам, преди да хукнем обратно към «Дома на нощта», да се уверим, че Духът ще работи за Афродита.

— Така си е — обади се Джак. — Виж, Афродита, тук изобщо не става дума дали си човек, или не. Просто искаме да се убедим, че Духът те слуша.

Изведнъж ми хрумна нещо.

— Знаете ли, няма никакво значение дали Афродита може да общува с Духа извън кръга, защото аз мога. Дух — произнесох тихо, — ела при мен — беше лесно, като да си поемеш въздух. Призовах елемента и усетих неповторимото му присъствие. — Сега отиди при Афродита. Защитавай я и й служи вярно. — вдигнах треперещия си пръст към Афродита и почувствах, че Духът ме напуска. Миг по-късно големите сини очи на Афродита се разшириха и тя се усмихна.

— Получи се! — възкликна зарадвана.

— Колко време можеш да поддържаш това? — попита ме Ерик.

Ядосана от пълната липса на емоции в гласа му, го срязах набързо.

— Колкото трябва.

— Значи запазваме кръга? — попита Деймиън.

— Да, връщаме се в училището със Зо.

— И петимата — добави Шоуни.

— Имам чувството, че съм шибан мускетар — измърмори Афродита, но видях, че лицето й сияе в усмивка, докато намотаваше бинта около гърдите ми.

— Да обобщим тогава — каза делово Дарий. — Вие петимата и аз се връщаме със Зоуи. Стиви Рей, Джак, Ерик и Хийт остават тук.

— По дяволите, не! Той не бива да остава тук! — почти извика Ерик, най-после развълнуван.

— Нямаш никакво шибано право да ми нареждаш какво да правя. Но аз наистина няма да остана тук. Отивам със Зоуи.

— Не може, Хийт, не разбра ли най-после — казах аз.

— Афродита също е човек, но може да дойде, значи мога и аз — заинати се той.

— Хей, слушай, празноглаво футболистче: първо, може да съм човек, но съм специална и затова отивам. Второ, ти не бива да идваш, защото може да те използват, за да се докопат до Зоуи. Вие отново сте Обвързани. Ако те наранят, все едно нараняват Зоуи. Така че покажи малко здрав разум и замъкни дебелия си задник у дома.

— О… не бях помислил за това — обърка се Хийт.

— Трябва да си тръгнеш, Хийт. Ще поговорим по-късно, когато нещата се оправят.

— Не трябва ли да остана тук, за да съм по-близо до теб? Така ще можеш да ме намериш по-лесно, ако имаш нужда от мен.

Въпреки мъртвешкото изражение на вторачилия се в мен Ерик и въпреки личното ми убеждение, че за Хийт е по-добре повече да не се виждаме, цялото ми същество искаше да каже «да». Този път връзката ни беше невероятно силна, много по-силна от първия път. Исках го близо до себе си и въпреки всичко, бях готова да го задържа тук. Но си спомних как го гледаше Крамиша и как й течаха лигите. Знаех, че кръвта му няма да хареса нито на хлапетата, нито на вампирите, защото бяхме Обвързани, но не бях сигурна, че въпреки това няма да опитат. Мисълта, че някой друг може да пие от Хийт, ме побъркваше.

— Не, Хийт — казах твърдо аз. — Трябва да си отидеш вкъщи. Тук си в опасност.

— Не ме интересува дали съм в опасност, или не. Искам да бъда с теб, и това е — тръсна глава Хийт.

— Да, но мен ме интересува. Върви си, Хийт, ще ти се обадя при първа възможност.

— Добре, но да знаеш, че ще се върна в мига, когато ме повикаш.

— Искаш ли да го изпратя до горе? — попита Стиви Рей, без да обръща внимание на драмата на Хийт. — Той не познава добре тунелите и може да се обърка.

«Освен това ще спра всяко от червените хлапета, което реши да забие зъбите си в него.» Тази мисъл остана неизказана, но беше там, във въздуха между нас.

— Добре, благодаря, Стиви Рей — кимнах леко.

— Ерик, не позволявай на Зоуи да заспи — разпореди се Дарий. — Афродита, свършвай вече с тази превръзка. Не го ли намота този бинт? Зоуи, аз също ще придружа Хийт до камиона му.

— Дарий, гарванът беше на дървото до камиона — предупредих го аз. — Сякаш беше кацнал на покрива на депото — казах аз.

— Ще се оглеждам, Жрице — отвърна воинът. — Хайде, момче, време е да се прибираш вкъщи.

— Връщаме се след минутка, Зо — каза Стиви Рей.

Но вместо да последва Дарий и Стиви Рей, които излязоха от стаята, Хийт се върна при мен, хвана лицето ми в шепите си и каза тихо:

— Пази се, Зо!

— Ще се опитам. Ти също — отвърнах. — И, Хийт! Благодаря ти, че ми спаси живота!

— За теб винаги, Зи. Винаги.

После, сякаш бяхме сами в стаята, а не сред цяла група приятели (и едно гадже), вперили поглед в нас като в екран на телевизор, той се наведе и ме целуна. Усетих вкуса на «Доритос», бира и Хийт, а между всичкото това разпознах далечната миризма на неговата кръв, смесена по уникален начин с моята. Може би затова ми се стори, че никъде по света няма по-сладък аромат.