Преследвана

— Не знам защо не успя да ме заслепи като другите. Драконът, Анастасия и аз разговаряхме за това, макар че нямахме много време за разговори. Ние също почувствахме привличане, но част от нас остана незасегната и успяхме да го видим — истински да го видим — и да осъзнаем разрушителната му същност. Стигнахме до единно мнение, че този, който може да го победи, си ти, Зоуи.

Изведнъж се почувствах мъничка, безпомощна и много изплашена. Исках да вдигна ръце и да изкрещя: „Но аз съм само на седемнайсет! Не мога да спася света. Не умея дори да паркирам успоредно!“.

И в този момент лек ветрец погали лицето ми и донесе дъх на косена трева. Стоплен от лятното слънце и напоен с влага от утринна роса, духа ми се въздигна.

— Ти не си обикновено хлапе. Вслушай се в себе си, дете, открий тихия глас в теб. Той ще те поведе и ние ще те последваме — каза тя и гласът й ми напомни за моята богиня.

Смесени с елементите, думите й ме успокоиха и изведнъж очите ми се отвориха. Как можах да забравя?

— Стихотворението! — извиках и отидох бързо до вратата на Персефона, където бях закачила чантата си. — Едно от червените хлапета пише пророчески стихове и точно преди да се върна тук, ми даде стихотворение, в което се говори за Калона.

Ленобия ме гледаше с любопитство, докато ровех из чантата.

— Ето го! — Беше сгънато заедно със стихотворението, което според мен беше за Старк. Грабнах листа и го зачетох. — Да… това е. В него се казва как да накарам Калона да изчезне оттук. Но е написано… с нещо като поетичен код.

— Нека да го прочета? Може да помогна.

Протегнах ръка така, че да може да го вижда, и тя го прочете на глас, докато аз следвах текста с очи:

„Това, което някога плени го,
сега ще го накара да избяга от мястото на силата,
като свърже тези пет:
Нощ, Дух, Кръв, Човек, Земя,
събрани не да победят, а да превъзмогнат.
Нощта води до Духа,
Кръвта обвързва Човека,
а Земята завършва.“

— Калона излезе от земята, но той не се е преродил, както ни уверява Неферет, нали? — попита Ленобия и продължи да изучава стихотворението.

— Не, бил е затворен в земята повече от хиляда години — отвърнах аз.

— От кого?

— От древните хора от племето на баба.

— Каквото и да са направили хората на баба ти, за да го заровят под земята, изглежда, че втория път то няма да подейства по същия начин. Този път същото нещо ще го накара да избяга. Това е достатъчно за мен. Трябва да се освободим от него, преди да разкъса напълно връзката ни с Никс. — Тя вдигна поглед от стихотворението към мен. — Какво са направили хората чероки, за да го затворят в земята?

Въздъхнах дълбоко и съжалих сто пъти, че баба не е тук, за да ми помогне.

— Аз просто… не знам много за това — проговорих отчаяно.

— Шшш… — успокои ме Ленобия и ме потупа по гърба, сякаш бях нервна кобила. — Чакай, дойде ми една идея. — Излезе бързо от обора и се върна с гъсто и меко чесало, което ми връчи. Излезе за втори път и се появи с бала слама. Сложи я от вътрешната страна на стената и седна на нея. Намести се удобно, извади от балата една дълга златиста сламка и я пъхна в устата си. — Започни да четкаш кобилата и мисли на глас. Трите с Персефона ще открием отговора.

— Добре — казах и започнах да четкам бавно червеникавокафявата грива на Персефона. — Баба ми разказа, че жените Гигуа, ъм… така са наричали мъдрите жени чероки, се събрали от близките племена и създали прекрасна девица от пръст, за да примами Калона в една пещера. После са затрупали входа й с пръст.

— Чакай. Жените се събрали, за да създадат девица, нали така?

— Да. Знам, че звучи откачено, но се е случило точно така.

— Не, не се съмнявам, че казаното от баба ти е истина. Само се чудя колко жени са се събрали.

— Не знам. Баба ми каза само, че Ая е била техен инструмент и всяка от тях я надарила с нещо специално.

— Ая? Така ли се е казвала девицата?

Кимнах и се повдигнах на пръсти, за да я погледна над рамото на кобилата.

— Калона ме нарича Ая.

Ленобия ахна.

— Тогава ти си инструментът, чрез който той ще бъде победен отново.

— Да, но не победен, а само прогонен — казах машинално. Изведнъж инстинктът ми проработи и аз разбрах, че това, което казах, е истина. — Точно така. Този път той не може да бъде вкаран в капан, защото очаква от нас точно това, но аз мога да го накарам да избяга оттук — прошепнах по-скоро на Персефона, отколкото на Ленобия или на мен самата.

— Но този път ти няма да бъдеш просто инструмент. Нашата богиня те дари със свободна воля. Ти избираш доброто и именно доброто ще накара Калона да избяга.

Увереността на Ленобия ме зарази.

— Чакай, какво се казваше за онези пет неща?

Ленобия вдигна листа със стихотворението от пода, където го бе оставила.

— Тук се изброяват пет неща: Нощ, Дух, Кръв, Човек, Земя.