Преследвана

И се оказа прав. Сега вече не съм обвързвана с Хийт, а в това съм абсолютно сигурна, защото преди два дни, когато налетях на него, между нас се разигра грозна сцена. Глупавата ми грешка да спя с Лорън доведе до ефекта на доминото — едно след друго обърка много неща в живота ми. А най-голямата гадост беше болезненият начин, по който прекъснах обвързването си с Хийт. Тогава той ми показа ясно, че не иска да ме вижда никога повече. Разбира се, аз го предупредих за гарваните демони и за освободения от земята Калона, казах му да вземе семейството си и да се скрие на безопасно място, но се разбра, че между нас всичко е свършило, както свърши между мен и Лорън (още преди да го убият). И мисля, че беше правилно да стане така.

Очите ми продължаваха да се взират в неговите.

— Е, харесва ли ти моята версия на „Дракула“?

— Харесва ми краят. Двамата стават вампири и живеят щастливо за вечни времена, защото се обичат толкова, че могат да загърбят грешките от миналото си…

Все още усмихнат, Ерик се наведе и ме целуна. Устните му бяха меки, топли и ухаеха на „Доритос“ и „Планинска роса“, чиято комбинация се оказа не толкова гадна, както може би си мислите. Той ме прегърна, приближи ме към себе си и задълбочи целувката. Беше толкова хубаво да съм отново в прегръдката му, толкова хубаво, че в първия момент, когато ръцете на Ерик се плъзнаха надолу и ме стиснаха за задника, не чух тревожния звън на малките камбанки в рационалната част на мозъка ми. Но когато се притисна в мен и завъртя похотливо таза си, прекрасната топла мъгла започна бързо да се разсейва. Харесваше ми да ме гали, но когато докосването му стана прекалено агресивно, прекалено настойчиво, прекалено „тя е моя, аз я искам и ще я имам още сега“, започна да не ми харесва. Той вероятно усети сковаването на мускулите ми, защото се отдръпна, усмихна ми се леко и попита:

— Така и не ми каза какво правиш тук.

Примигнах, объркана от внезапната промяна у него. Отстъпих една крачка, грабнах бирата от стола, където я бе оставил, отпих голяма глътка и започнах бавно да идвам на себе си. Най-после успях да кажа:

— Ох, аз… ъъъ… дойдох да говоря с Дарий и да проверя дали телефонът ми ще проработи оттук. — Бръкнах в джоба, извадих телефона и като пълна идиотка го заврях под носа му. После го обърнах към себе си и видях, че на дисплея му светят три чертички. — Ха! Май ще проработи!

— Да, дъждът спря преди малко и от известно време не чувам гръмотевици. Ако не ни връхлети нова вълна, телефоните може и да проработят. Надявам се това да е добър знак.

— Дано. Дай ми секунда да се обадя на сестра Мери Анджела и да проверя как е баба. — Сега, когато Ерик беше на разстояние от мен, думите излизаха лесно от устата ми. Докато въртях телефона в ръка, за да търся сигнал, го огледах крадешком. Беше си добрият стар Ерик — готин и съвсем нормален, какъвто го помнех и харесвах. Не преигравах ли със страха си от него? Или случилото се с Лорън бе изострило прекалено сетивата и бе засилило подозренията ми? Изведнъж ми се стори, че тишината между нас продължава прекалено дълго и Ерик започва да се изнервя, затова побързах да попитам:

— Къде е Дарий?

— Смених го малко по-рано. Събудих се и после не можах да заспя, затова реших да го изпратя поне той да си почине добре. На практика той представлява цялата ни армия.

— Афродита още ли се налива?

— Накрая сдаде багажа. Дарий я отведе със себе си. Представям си какъв махмурлук ще я подгони, като се събуди.

Стори ми се, че тази вероятност не му е неприятна.

— Отидоха да спят в стаята на Далас. Не беше отдавна, така че Дарий може би все още е буден и няма да се наложи да го будиш.

— Всъщност исках да го попитам как да намеря Деймиън и Джак. Аз също не можах да заспя и реших да ги заместя и да оставя близначките да поспят.

— Няма проблем, аз ще ти кажа къде да ги откриеш. Те са близо до входа към депото, където бяхме преди.

— Добре, и без това не ми се искаше да нарушавам почивката на Дарий. Ти си прав, армията ни има нужда от сън. — Замълчах за миг и подхвърлих небрежно: — Хей, нали не си видял нещо… странно в тунелите, докато идваше насам?

— Странно ли? Като какво, например?

Не исках да казвам „тъмнина“, все пак това бяха тунели и няма как да наречеш един тунел „странен“ само защото е тъмен. Освен това още чувах в главата си подигравките на Ерик за прилепите, които ме изплашиха толкова много. Затова казах първото нещо, за което се сетих.

— Като например внезапно угасване на лампите.

Той сви рамене и поклати глава.

— Не, но това надали би било странно. Убеден съм, че се налага червените хлапета често да ги зареждат с газ, а последните събития сигурно са им объркали графика.

— Да, има логика в това.