Преследвана

После ми дойдоха наум две неща: първо, не знаех къде да намеря Деймиън и Джак, и второ, непременно трябваше да се обадя на сестра Мери Анджела и да разбера какво става с баба. Да, знам, че звучи шантаво да се обаждам на монахиня. И още по-шантаво е да поверя живота на баба в ръцете й. Но всичко престана да ми звучи шантаво в мига, когато се запознах със сестра Мери Анджела, игуменка на бенедиктинския манастир в Тулса. Освен за монахинските работи (молитви и други глупости), тя и другите монахини от манастира се грижеха за уличните котки в града и това беше поводът да се запозная с нея. Бях решила, че хлапетата от „Дома на нощта“ трябва да бъдат по-активни в обществото. Училището ни беше в Тулса вече пета година, но ние живеехме сякаш на необитаем остров в средата на града. Всеки, който има ум в главата, знае, че изолацията и липсата на внимание са еднакво вредни. (Какво толкова, прочетох „Писмо от затвора в Бирмингам“ на Мартин Лутър Кинг още в началото на втори курс.) След жестокото убийство на двама от преподавателите ни Шекина се съгласи да помогнем в някоя от благотворителните акции, при положение, че съм добре защитена. Ето как Дарий се запозна с мен и с моята група. Аз избрах да участваме в проекта „Улични котки“, защото ми се стори, че при всичките котки в „Дома на нощта“ за нас тази акция е най-смислена.

Сестра Мери Анджела и аз се харесахме от пръв поглед. Тя е готина личност, мъдра и не обича да съди хората. Мисли си, че Никс е поредната версия на Дева Мария (а тя е много важна за бенедиктинките). И сега мога да кажа смело, че двете със сестра Мери Анджела станахме приятелки и когато гарваните демони нападнаха баба и тя влезе в болницата „Сейнт Джон“ в кома, аз се обадих на сестра Мери Анджела и я помолих да се погрижи за баба и да я пази от демоните. Когато земята се продъни и освободеният с помощта на „Дома на нощта“ ад завладя света и Неферет уби Шекина, и накара Старк да простреля Стиви Рей, а Калона възкръсна заедно с гарваните демони, тази, която спаси баба, като я прибра в подземията на манастира, беше сестра Мери Анджела.

Поне на теория, защото тя трябваше да отведе баба и останалите монахини в подземията. Но не се бях чувала с нея от вчера, когато телефоните ни излязоха от строя, и нямах представа какво е положението при тях.

Така че ако подредя задачите по важност, трябваше да се обадя на сестра Мери Анджела, но това можеше да стане само ако телефонът ми проработеше отново, а после да намеря Деймиън и Джак, за да ги заместя. С надеждата да убия с един куршум два заека, се върнах назад по тунела, който водеше към другия изход, където пазеше Дарий. Той щеше да ми каже как да намеря момчетата, а аз може би щях да открия място, където телефонът ми ще заработи, освен ако горният свят не беше погълнат изцяло от апокалипсиса и мобилните телефони не бяха вън от играта завинаги. За щастие солидната доза кръв ме бе изпълнила с оптимизъм и дори перспективата за един гаден свят от сорта на този във филма „Аз съм легенда“ не ми се струваше толкова безнадеждна.

Едно по едно. Трябваше да правя нещата едно по едно. Първо — да разбера как е баба. После да отменя Деймиън и Джак. И чак след това да се опитам да разнищя онзи кошмарен сън. Спомних си гласа на черния ангел и начина, по който болката и удоволствието се сляха в едно, когато ме докосна и ме нарече „моя любов“, но веднага прогоних неканения спомен. Болката не можеше да носи удоволствие. Това, което почувствах, си беше за съня, а по дефиниция „сън“(или кошмар) означава нещо нереално. И в никакъв случай не бях любимата на Калона. Някъде по това време осъзнах, че тялото ми започва да се тресе от страх и това нямаше нищо общо с Калона. Залисана в мисли за него, не усетих навреме подсъзнателното свиване на мускулите по цялото ми тяло. Сърцето ми отново препусна в галоп из гърдите. Стомахът ми се преобърна. Обзе ме ужасяващото чувство, че ме наблюдават. Обърнах се назад, очаквайки да видя ято гадни прилепи, но нямаше нищо, освен мъртвата тишина на пустия тунел.

— Съвсем откачи! — си казах на глас.

Близката газена лампа като че ли се обиди от думите ми и угасна. Разтреперана от страх, започнах бавно да отстъпвам надолу по тунела, като държах очите си на четири за всичко, което можеше да се окаже, че не е плод на въображението ми, а истинска заплаха. Така, на заден ход, стигнах до металната стълба, която водеше към приземния етаж на депото. Зави ми се свят от облекчение и хванала в една ръка бирата, а в другата — големия плик със сандвича със сиренето, вдигнах крак на първото стъпало. Тъкмо се питах как да продължа, когато през отвора отгоре се показа силна мъжка ръка и ми изкара ангелите.

— Подай ми бирата и сиренето, иначе ще се пльоснеш по задник.

Вдигнах поглед и видях усмихнатото лице на Ерик. Преглътнах бързо и извиках едно весело „благодаря“. Подадох му бирата и сиренето и изкачих с лекота останалите стъпала.

В сутерена беше с няколко градуса по-студено, отколкото в тунелите, което се отрази добре на зачервеното ми от уплаха лице.