Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

„боравейки“ с времето по един или друг начин, ние на тази основа постигаме тъкмо себе си. Тук вътрешността на връзката време-живот трябва да се разбира като степен на достигнатост на автентичния живот в единствената, строго съответстващата му форма на времето, т.е. формата, която се намира във вътрешна — в пределите на индивидуалната личност — „спойка“ с него. Между време и живот може да съществува и външно отношение на просто „съпровождане“ на едното от другото (без взаимно проникване и сливане), а това става когато един живот бъде оставен да „изтече“ в дължимото, в отреденото му време — без времето да е в състояние с нещо да повлияе на живота и без животът да се опита да овладее времето, с което разполага (но разполага ли тогава той с него?!). Човекът именно като личност е този, които е отговорен да намери живата връзка на време и живот, т.е. тази връзка, при която времето наистина става вътрешна форма на неговия живот — а не си остава просто „съд“, в който животът трябва да се „изсипе“ или „излее“. Когато един човек не чувства потребността във всеки миг и неуморно да свързва по вътрешен, интимен начин време и живот, то в такъв случай той оставя тези два потока — на времето и на живота — да текат разделени един от друг, независимо, без да се повлияят с нещо един друг (като че ли двата потока текат един до друг, но без да смесват водите си — все едно че са отделени от невидима, но здрава стена). Животът на такъв човек, течащ без дълбоко и вътрешно отношение към времето, се оказва безпътен, безцелно лутащ се, движещ се в непроходим лабиринт или по циклично въртящи се, омагьосани кръгове, такъв живот е оставен на самия себе си, без посока и ограничения, без регулиране и насочване, той затова е станал сляпа стихия, разрушителна ирационална сила, „река без брегове и мостове“, в крайна сметка е пустота, мъка, отчаяние, безнадеждност. Това е така, защото времето на такъв живот се оказва неповлияна от нищо „огледална повърхност“, нереализирана нито веднъж „безкрайност от възможности“, никога неудовлетворено „желание за живот“, пълна нерешителност и дори парализа на душата, тотален отказ от всеки миг и убиването му в мъчителна бездейност, абсурд на живота, жестоко екзистенциално безсмислие, възникнало на почвата на безгрижната неавтентичност и на игнорирането на времето, накрая, бездушно и невиждащо „гледане“ на света (подобно на това при животните), което не търси смисъла и не разбира, но точно затова си мисли, че светът е проста масивност, но не и жива реалност, от която самият ти си неразделна част, ядро, център и пр. Затова

ситуацията на отказалия се от себе си живот

може да бъде илюстрирана със следния пример, който същевременно показва и какво трябва да бъде човешкото, непосредствено и чисто единение на време и живот.