Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

„Великата наука да живееш щастливо се състои в това да живееш в бъдещето“

подкрепена при това и от авторитета на безсмъртния Платон:

„Живеем не както ни е угодно, а както ни е възможно“

И така, темпът на живот се свързва по естествен път с постигането на ритмичност на неговата динамика, а това се определя от съответното „базисно“ човешко отношение към времето в порива ни към автентичност, към пълнота на разбирането и живеенето, които са в органична зависимост. Ясно е в този смисъл, че аз (всеки аз!) непрекъснато се занимавам с това да уравновесявам, умиротворявам и хармонизирам поне тези неща: себе си (моят аз), живота, който усещам в себе си, свободата, от която изцяло завися и времето, дадено ми като най-драгоценно достояние. В този смисъл темпът на живот е непрекъснатото и актуално единение на тези „фактори“, тяхното спонтанно и живо единство в различно съотношение — което аз във всеки момент успявам (или не успявам) да поддържам. Темпът е самата непосредственост на единството на аз, живот, свобода и време, което не е неизменно, а в зависимост от „дозата на смесването“ им е твърде различно, динамично възобновяващо се в търсенето именно на адекватност, на пълнота на изживяването. Накрая в този съвсем предварителен анализ може да се каже, че темпът и ритъмът на живота всъщност са пулсациите на обхванатия от горните ограничения човешки живот, или пък съвпада с неговия пулс, с пулса на сърцето, в което именно са „изворите на живота“.

Темпът на живота за различните хора е твърде различен, което е разбираемо: нали става дума за индивидуални, неповторими човешки същества със самобитна жизненост, а на тази основа и с особена нагласа спрямо времето, със собствен усет за време, със своеобразна степен на развитост на „съзнанието за свобода“ и пр. От друга страна всеки

стил на живот

непреодолимо води до задаването на именно такъв, а не на „някакъв друг“ темп и ритъм на живот, който дадения човек „води“ или живее. Стилът на живот — а знаем, че „стилът — това е човекът!“ — зависи и се определя от индивидуалността на личността, разбирана като цялост на душевно-телесните качества на конкретния човек. Тази предпоставка — човешката реалност, съвпадаща с нас самите, с мен самия — се „екстраполира“ и осъществява през призмата на на съответното субективно отношение към времето, което този човек е постигнал като „оличностена“ (чисто личностна проява, лице на човека) форма на своя живот. Тази формула като че ли трябва да бъде запазена, тя може би е достижение във връзка със загадката на времето:

времето е вътрешна и личностна форма на живота