Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

„Съдбата се бои от храбрите, притиска страхливите“

(Сенека Млади), а също и за това, че

„Едва ли е мъжествено да се бяга от съдбата“

(Сенека), което може да ни даде увереност, че е възможно да не сме безмълвни жертви на някаква сурова, немилостива и независеща от нас самите съдба — каквато всъщност няма, но за мнозина е твърде изгодно да има: за да могат да се самооправдават.

И така, неразбирането на времето в неговата екзистенциална значимост за човека (като бъдеще, което свободно избираме, изхождайки от вече избраното от нас съществуване), невникването в „проблема време“ в предишни епохи на човека и философията, е предизвикало противопоставянето на свобода и съдба, което в ХХ век беше напълно преодоляно — и като философия в лицето на най-видните й представители, и като живот, избуял особено от началото на века насам. Както отбелязва Х.Хесе:

„Всеки един човек е основна и забележителна точка, в която явленията на света се пресичат само веднъж по един и същ начин и никога повече“.

Тази мисъл е потвърждение на съдбовността на всеки един акт на човешкото съществуване, на необратимостта на ставащото с нас самите, в което ние активно и непрекъснато участваме, а също и на уникалния шанс да се възползваме ефективно от „стечението на възможностите“, които във всеки миг откриваме „във“ и „около“ себе си. Под свят трябва да разбираме целостта на субективността с „обективното“, тяхната непосредствена даденост, която именно е времева и исторична. В този смисъл, търсейки автентичност — постижима единствено в мъдростта, в любовта към мъдростта — никога не трябва да забравяме, че

мъдростта побеждава съдбата

(Ювенал), а мъдростта дължим и извличаме от свободата, която именно е в състояние да надмогне света — и нас самите. Така че

„Всеки прави своята съдба и всекиго тя прави“

(Тургенев) в зависимост от това какво сме направили преди това със себе си, с битието и живота в себе си. Съдбата се мисли и представя като нещо индивидуално и неповторимо, касаещо единствено живота на отделния човек и затова тя не може да бъде откъсната от него самия и от свободата му, в крайна сметка задаваща индивидуалността на живия човек. Или по-добре казано

„Аз самият правя своята съдбата според свободата си, аз сам, никой друг“

което съдържа автентичното отношение към моята съдба, което съм длъжен да имам — ако обаче съм достатъчно благоразумен, тъй както е казано в безсмъртната латинска сентенция:

благоразумието е по-силно от съдбата

Такова едно отношение към своя живот, възникнало около истинното разбиране на свободата (и на неговата почва), не елиминира съдбовността на собствения живот, а се опитва да я направлява, свободно да избира насоката и смисъла й за отделния човек. Липсата на чувство за съдбовност на избора, който всекидневно правим, е показателно за „неизбистрения“ поглед към самия себе си и за неотговорното отношение към собствената свобода — и, оттук, към своята съдба, към съдбата на своя живот. Да усещаш своята власт над съдбата е пределният смисъл на човешката свобода, която в противен случай нищо не означава: „боговете обичат този, който се е погрижил за себе си, а не се е изоставил“. Нима е свободен и нима е човек онзи (или… „онова“!), чиято съдба му изглежда чужда и непонятна „орис“, неведома „прокоба“, жестока „участ“, в коята самият той не участва - и от която се е самоотстранил съвсем несправедливо. Отказал се от грижа за времето със съпровождащото я безпокойство на обичащия живота човек, такъв един празен и суетен индивид сам е подготвил нелеката си участ, от която вече няма право да се оплаква.

Нека да завърша с мъдрите думи на Аргесилай, като при това си позволя да внеса малка корекция в тях:

„Нима първата грижа на човека не е за това да знае на всяко нещо времето му?“

Казал го е за философа, позволих си да го заместя с човека: истината на единия така или иначе напълно съвпада с истината на другия. Истината на човека, която именно е смисъл на заниманията с философия, и в двата случая е: свободата е съдба, свобода и съдба съвпадат, не можем да избираме само това, че сме свободни — и затова (както казват) не можем да изизбираме съдбата си. „Улавянето“ на времето — цел на преследването му — ни дава тази истина, която не бива да забравяме, от която не можем да избягаме; защото казано е: