Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

нито пък свободата ми безпокои с нещо моята съдба, двете са органично свързани и взаимно се предполагат и значи… „без едното няма другото“. Без свобода няма как и откъде да се появи и породи съдбовността на всичко случващо ми се, свободата на човека, реализираща се във времето с неговата необратима еднократност, по естествен път създава и направлява неговата съдба — единствената съдба, за която той е достоен, и която е достойна за него. Сартр пише, че

човекът е осъден да бъде свободен

(„Човекът е свобода“) и тук това „да бъде“, това е, това битие на свободата, което всъщност сме (и което се разгръща във времето с неговите необратими мигове и моменти), поражда необходимо — като собствена, вътрешна необходимост на живота на тялото и на душата ни — съдбата на всеки един от нас. Всеки човек може да вникне в съдбата си единствено чрез проясняването на самия себе си, чрез отчитане на силата на най-съкровените си желания, а на тази основа и чрез проникването в своето автентично бъдеще, което всъщност зависи и се определя от нас самите. Това последното е наистина така, стига да следваме съвета на Хораций, написал:

„Мъча се да подчиня обстоятелствата на себе си, а не себе си на обстоятелствата“

От друга страна „отредената“ ни съдба (която един вид е „кодирана“ вътре в нас самите) може да се случи само ако сме в достатъчна степен верни на себе си, по същия начин както това е било за мъдрия Биант, който, като го запитали (защото жителите на неговия град бягали от безмилостната унищожителна стихия, мъкнейки кой каквото и колкото може да носи!) защо нищо не си е взел, отговорил така:

„Всичко свое нося със себе си“

Онези, които не ценят (с основание или без основание) себе си, тъй като не разбират възможностите на своята самост, на своето уникално самобитие, самостоятелността на своето битие, а на тази основа и не „хранят особено доверие“ към… самите себе си, съвсем не могат да кажат същото, което казал Биант, изумявайки съгражданите си. Подобни хора, отказвайки се от корена, а именно битието в себе си (което всичко ни дава и може да ни даде), се виждат принудени в същата степен да виждат „себе си“ само в онова, което имат; в същото време подценяват това, което са и могат да бъдат, стига да разбират предимството на свободата. На Биант като свободен човек и дух тъкмо затова нищо не му се налагало да носи (като вещи, имане и пр.), тъй като главното и значимото съвпада с него самия. Това, което автентично съществуващият е като самоопределящо се битие, не може да се отдели от него самия, то не се налага да бъде и „носено“; в този смисъл Биант с право заявил: „всичко свое нося със себе си“. Другите, които мъкнат своя товар и изнемогват, а също и съжаляват, че не могат да вземат още толкова поне, пак „носят себе си със себе си“, което по същия начин определя битието и съдбата им (макар че забравят непрекъснато за „главния товар“, който при това никога не можеш да свалиш от плещите си или да загубиш). Затова Сенека Млади, подкрепяйки нашия Биант, е написал:

„Съдбата може да ми отнеме богатството, но не и духа“

а самият Клавдий един вид „улучва десятката“ с неочакваното (за него като император и за неговото време особено) крайно сполучливо изказване:

„Всеки сам е ковач на съдбата си.“

Тези думи, изречени във време, в което вярата в една независима от самия човек съдба е била жизнена философия на епохата, са симптоматични: тъкмо по това време, от друга страна погледнато, започва да набира сила християнството с неговата идея за свободата (която именно предполага доверието в самия себе си и в своето битие). И оттук изречения като това на Вергилий:

„Каквото и да стане, всяка съдба може да се победи, като я понасяме“

или пък това на Теренций:

„Това, което ни донесе съдбата, нека го понесем със смирение“

макар че са „привлекателни“ дори и за мнозина от нас, вече не отговарят на истината на битието на съществуващото, наречено човек — човекът, който е длъжен да поеме съдбата си в своите ръце. Ако е вярно, че

„Всеки се оплаква от съдбата си“

(Цицерон), то това означава, че „всички“ еднакво недоволстваме от себе си и от своя живот, което пък трябва да ни накара да открием истинската причина на своите нещастия. Тъй като

„Комуто се харесва чуждата съдба, нему не харесва собствената“

(Хораций), то това показва, че всеки един от нас трябва да направи зависещото само от него за да не му се налага да оплаква съдбата си. В същото време трябва да си даваме сметка и за това, че