Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Често чуваме да казват „Станалото — станало, и нищо не може да го промени“ или пък „Казана дума — хвърлен камък“. Образът на хвърления камък, чието летене, веднъж започнало, не може да бъде спряно, а камъкът — върнат назад (докато не изчерпи сам придаденото му движение), е изключително сполучлива метафора на необратимостта, съществуваща в човешкия живот — неотменна част от който е и… казването, говоренето на думи, а също и вслушването в тях. Хвърленият камък е тъкмо ставащото, което, веднъж станало, е станало необратимо и невъзвратимо и в този смисъл е отминало, е „скочило в миналото“, откъдето никой и нищо не може да го върне. Тук не става дума за това, че движението на камъка не може да бъде спряно (макар че и това е така), но за нещо по-значимо: сега, ето в този миг, аз хвърлям един камък към небесата, и в следващия вече нищо не може да се промени, това, което преди миг ставаше (и можеше да не стане), вече стана, то „ето сега“ е станало и в неговата станалост аз откривам вечна и непроменима отминалост и, разбира се, необратимост. Тази отминалост ми дава основание да смятам, че вече е „прекалено късно“ нещо друго да се направи („с моя камък“!) и затова аз мога само да заключа: „станалото — станало, и това е!“. Едва ли може да се намери по-плътен образ на коварството на отминаващия пред очите и съзнанието миг, а също и на спекулативната, дълбоко противоречива природа на времето — такова, каквото съществува единствено за човека.

Живият акт на ставането

което става „ето сега,в този миг“, а след това вече е станало и необратимо отминало, е същност на времето; ако го осъзнаем в цялата му дълбочина, ще можем да „открехнем“ неговата велика тайна — пряко свързана с тайната на живота ни. Шпенглер пише:

„Времето е трагичното: необратимо и «прекалено късно», вечната отминалост“

а на друго място добавя:

„Неумолимата логика на ставането — от това чувство произлиза нашата трагика“.

Тази парадоксална „логика“ на ставането поражда трагичното чувство в душата на човека, защото всъщност е алогична (ставането няма закон, то самото на себе си е закон в своята неповторимост), защото се основава на

„сляпата приблизителност на момента“

(Шпенглер). Това е така, защото тук няма повтаряне — в цялата им пълнота — на отделни моменти и мигове, тук всичко е еднократно, само веднъж дадено, уникално и строго индивидуално. В ставането — което става „така-и-така“ за този конкретен човек — ценно е тъкмо неповторимото, само веднъж появилото се и затова „безподобното“, тук онова, което е „съвпадащо“, еднакво, общо, „очаквано“, „планирано“, „механично предизвиквано“, „причинно обусловено“ (от една външна обаче причинност!), унифицирано (и унифициращо), е повърхностно и затова е изцяло безинтересно, то не отговоря на патоса, на неизразимите дълбини на живота. (И затова отвращава със своята стереотипност и рутина влюбените в „тайнството, наречено живот“!) Следователно в живото и овладяното от жизненост ставане — което е признак за автентичност на човешкия живот — спонтанността е онова, което поражда винаги изненадващата ни мигновеност и неповторимост на времевите актове. От друга страна тъкмо индивидуалната пълнота, лежаща в основата на времевата спонтанност, пряко съответства на определяната от свободата човешка същност. Изживяването на собственото ставане (ставането на мен самия) е твърде различно у отделните хора и е в непосредствена зависимост от усета за свобода и определяното от него чувство за време. Това още повече усложнява задачата да разберем как се осъществява времевата динамика в хоризонта на свободата, какъв е нейният съвсем немеханичен впрочем „механизъм“. Тук става дума за

„еднократният, никога не повтарящ се израз на душата“

който всеки осъзнава напълно за себе си (Шпенглер), за непознатото на никой друг, а само на мен самия, течение на моя душевен живот, отмерван прецизно в актовете на неумолимото време, което при това се свързва в поредицата и посоката, в насоката на живота ми, наричана от мен „със задна дата“ съдба. („Съдба“ — нещо отсъдено, което е станало така, както е трябвало да стане, както не е могло да не стане в „сцеплението“ на дадените „фактори“ на живота.) Нека затова да приемем разбирането на Шпенглер за

съдбата като органичната логика на съществуването