Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

за пълна удовлетвореност от себе си — и от всичко на този свят? В този смисъл може ли да бъде постигната даже и от „кръглия глупак“ или от „истинското нищожество“ — а какво остава за човека с ненакърнен сериозно душевен живот, от човека с естествени жизнени потребности, който държи на себе си и иска да има бъдещето на едно пълноценно човешко същество? Ясно е, че самодоволството и удовлетвореността от себе си, основаващо се на пълната лишеност от тревоги, грижи и безпокойства (стига това последното изобщо да е възможно) е сигурен показател тъкмо за нищожността на индивида, който си е позволил да бъде овладян от него. „Нищожността“ на един човек не се свежда до това, че той „сам по себе си нищо не представлява“, а тя означава най-вече това, че такъв човек не иска нищо особено да бъде, че той се е отказал (може би защото не са му стигнали силите) от всяко бъдеще, което е могъл да има, и затова се е задоволил с това да бъде „нищо“, „нещо съвсем малко“, незабележимо и незначително. Подобна нищожност, особено когато се съчетае с манията, че „всичко ми е наред“ или че „всичко си имам“ (без да се интересува изобщо от това какво е и като се задоволява с това, което има, човекът наистина е нищожен), влиза в противоречие именно с битието, с екзистенциалните основи на човешкото съществуване, оттук се стига до деградация на личността, до разпадане на човешкото у човека; примиреността е онова, което ни обрича на нищожно и незавидно съществуване. На почвата на такава нищожност израства едно лишено от основания и здрави устои самодоволство (със съпровождащата го просешка „безметежност“), което означава, че този човек за живота вече е умрял и „погребан“; защото за човека животът е свобода, а и не подобава да се задоволява с „малкото“, камо ли с „нищото“, с простата нищожност. По принцип нещата са същите както при просяка, така и при оня, който се хвали с това, което има, без да се замисля какво всъщност е: и двамата са обърнали гръб на битието и са пренебрегнали свободата. (Хайне е наричал такива хора „самодоволни свине“, имайки придвид тази деградация на човешкото.) Вярно е, че не всичко желано става,

сбъдва се само съкровено желаното

— но това съвсем не значи, че колкото по-малко желаем, толкова „по-съкровени“ ще са нашите желания. Изглежда съкровеното в едно желание иде от „съкровищата“ на душата, която го желае, а тези последните са в пряка зависимост от това какво си и какво можеш да бъдеш (какво ще бъдеш), т.е. от битието, живеещо в твоите гърди, а също и от свободата, която го определя. Несвободните не могат да имат съкровени желания, техните желания са винаги мизерни…

Съответно на казаното грижата, безпокойството и тревожността са дълбок израз на екзистенциална свобода, т.е. на човечност, те свидетелствуват за едно автентично отношение (адекватност) към живота и свободата. Жан-Пол Сартр, френският „екзистенциалист“ твърди, че „човекът е безпокойство“, а според Хайдегер — както видяхме — в грижата е заключено битието на човешкото съществуване. В този смисъл спокойствието и безгрижността — противно на разпространените мнения — са израз на „античовешки“ потенции и тенденции, независимо от цялата им привлекателност за ония, които се страхуват от свободата: защото не я разбират, защото са установили, че „без свобода по-лесно се живее“ и не се замислят дали обаче това може да се нарече живот. (Но човек никога не знае какво е загубил когато си мисли, че е спечелил, особено в случая — отказвайки се от свободата!) Трябва да помним, че човекът „като човек“ наистина е едно безпокойство, никога не свършващо и винаги ценно за човечността у нас, той е една загриженост, привързваща ни здраво към онтологическите и екзистенциални опори на човека — живот, време, свобода — една тревожност, която непрекъснато ни напомня, че сме живи и при това човешки същества, че не сме допуснали трепета на живота в нашите сърца да помръкне или пък да бъде погубен безвъзвратно. Участвайки пълноценно в живота именно като човек, всеки от нас постига своята екзистенциална участ, в която неотменно присъстват и грижи, и безпокойства, и нестихваща, все по-засилваща се тревожност за това накъде вървя и как отмервам своя жизнен ход. Коренът на тези съпътстващи човека и неговия живот „същностни екзистенциали на битието“ е необратимото, вечно живо и преизпълнено с порив към пълнота, но също така и обвеяно от тайна време.

15. Необратимост и съдба