Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Тези думи са толкова по-справедливи, защото помагат на човека да не се обезсърчи от тежестта на задачата, с която се е нагърбил, да не се отчае от „неизпълнимостта на задачата на живота“, да не позволява на внезапно нахлулото безпокойство, на загрижеността, всекидневно мъчеща ни, да „възненавидят“ живота и човек да се опита да „скъса“ с него, предпочитайки смъртта. Но самоубийството не е решение: посягайки на себе си, ние с това не променяме „онтологическия баланс“ между живота и смъртта, другояче казано, с нищо не ощетяваме живота (ощетявайки, впрочем, само себе си!). От живота — и това е коварното — не можем да се избавим по същия начин, по който не можем да се избавим и от… смъртта, казахме,че те са неразделни. Защото — ако се самоубиеш — имаш ли гаранция, че няма да „завлечеш“ в смъртта и своя провален живот?!

Ето че стигнахме до решаващия момент в разбирането на автора на

„Битие и време“

Мартин Хайдегер, най-големият философ на отишлия си вече ХХ век. Той пише така:

„Изначално онтологическата основа на екзистенциалността на човешкото битие-тук е времевостта… Всекидневността се разкрива като модус на времевостта… Именно от времевостта става разбираемо защо човешкото битие-тук е и може да бъде исторично в основата на своето битие и като исторично е в състояние да образува история.“

Тези фундаментални постановки на разбирането водят до следния извод, имащ решаващ смисъл:

„Ако времевостта представлява изначалния битиен смисъл на човешкото битие-тук, а в своето битие човешкото битие-тук превръща самото себе си в проблем, то грижата трябва да се нуждае от «време» и следователно да се съобразява с времето.“

Съществувайки „във времето“ и благодарение на времето човешкото битие е овладяно от грижата. Затова човекът в своето ежедневие, превръщайки себе си в главен проблем пред самия себе си, е устремен най-напред към

себеразбиране и самоосъществяване

Идеята на този екзистенциален процес е: „там“, „някъде напред“, в бъдещето (а и сега, защото в някакъв смисъл от сега израства и намира своя корен онова, което ще бъде, „бъдното“) индивидът ще стане човек, ще постигне тайната на своето битие, ще „намери“ себе си и това ще бъде изцяло негова заслуга, плод на свободата му. Съществувайки по определен начин сега, или по начин, който аз самият съм избрал, аз всъщност съм се устремил към едно бъдеще, което заслужавам, което наистина е мое. Времето, разбирано като извор и безценен ресурс на себеразбирането и самоосъществяването (а не просто като „нещо извън нас“, с което съм длъжен да се „съобразявам“!), ми дава шанса да се „вместя“ в едно бъдеще, което аз желая и което зависи единствено от мен самия. Затова изглежда от да бъда произлиза бъдеще, а не от аморфното и безлико абстрактно „бъдеще“ произлиза моето съкровено ще бъда — защото ако това последното беше истина, то тогава нямаше „да има как“ бъдещето да бъде именно мое. Съответно на това от да бъда произлиза ще бъда, от моето решение, от моя проект какво и какъв да бъда (и от страстта ми да бъда именно това!) зависи какво и какъв ще бъда, т.е. бъдещето ми. Затова Хайдегер, по обичайния си маниер да си служи с езика така, че да попада пряко в смисъла (а не безкрайно да „кръжи“ около него!), с основание пише:

„Допускането-за-приближаване-на-себе-си-към-себе-си е изначалният феномен на бъдещето…, в което човешкото битие-тук ще се приближи в своята най-собствена потенция-за-битие към себе си. Забягването напред прави човешкото битие-тук автентично бъдеще, и то по такъв начин, че самото забягване напред е възможно само доколкото човешкото битие-тук като съществуващо изобщо винаги се приближава към себе си, тоест в своето битие изобщо е бъдещо.“