Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

си, заради нея така силно и всеотдайно сме се захванали „с поредицата от дела и дни“, но трябва да помним и за смъртта: ако искаме да постигнем живота в неговата цялост, в неговия иначе непостижим смисъл. Всъщност животът не е нищо друго освен всекидневно утвърждаване на живота, но той е и непрекъснато отрицание на онова у нас самите, което се опитва да умре, което иска да ни „подхлъзне“ към смъртта. Затова съпротивата срещу у-мира-нето („бягство от света“!) е утвърждаване на живота; само животът е в състояние да надмогне смъртта, да я „постави там, където й е мястото“ (нейното „място“ е там, на „финала“, тя тук и сега, при нас, няма място, тук владее животът!). Смъртта обаче „ще дойде“ едва когато вече нищо повече не можем (и не искаме!) да очакваме от живота — това поне е по ясно от белия ден. Но в същото време смъртта е „разпръсната“ в живота, „прашинки“ от нея можем да открием във всичко живо, затова и времевостта е онтологически по-слаба от вечността. В последната „не се очаква смърт“, „там всичко е живот“, „съвършен живот“ и пр. — или пък (и това е „възможно“, поне е желано от мнозина!) там царува „голата смърт“, „чистата смърт“, „там няма нищо друго освен смърт“, „вечната смърт е… съвършената смърт“, за която непознаващите и неразбиращите живота непрестанно мечтаят. „Изчистеността“ на вечността от смъртта (или от… живота, стига това да беше възможно!) е признак за съвършенство и „завършеност“, „смесеността“ обаче на живот и смърт във времето е показател за несъвършенство. Но не прави ли това нашия „временен живот“ така… „интересен“, „по-подвижен“, динамичен, вълнуващ, изпълнен с обрати, „занимателен“ и пр.?! Животът във времето трябва да се опре — тъкмо защото е живот — не на „прашинките смърт“ в него, а на „частиците вечност“, на които именно дължим живото в живота си и устояваме на обхващащото ни от време на време отчаяние. Но така или иначе нашата обреченост носи в себе си двояк смисъл:

едновременно сме обречени и на живота, и на смъртта

и точно това ни прави човеци, а не ангели, още по-малко пък „богове“. Затова трябва да сме благодарни на съдбата (свеждаща се само до това, че сме „поставени“ във времето наред със свободата да правим живота си според самите себе си), тя ни дава възможност да вземем от живота всичко, в това число и… вечността. Следователно не трябва да се отчайваме че не сме богове, да си човек съвсем не е малко.